— Така си е — съгласи се съдията. — Много съжалявам за неудобството, синко. Както изглежда, ще трябва да останеш с нас в Дедуд още малко.
Историята за инкриминиращата фотография на Джонсън и как не е успял да замине с кавалерията плъзна из града.
Тя имаше сериозни последици.
Първата бяха влошените отношения между Джонсън и Черния Дик Къри, Приятеля на миньорите. Всичките му братя сега се държаха открито враждебно към Джонсън, особено след като съдия Харлан като че ли изгуби интерес да назначи друго съдебно заседание за смъртта на Тексас Том.
Когато бяха в Дедуд, което се случваше, когато ден или два от града нямаше да заминава дилижанс, братята отсядаха в хотел „Гранд Централ“. И когато се хранеха, което беше рядко, хранеха се там.
Джонсън дразнеше Дик и той обяви, че младият мъж се държи надменно с всички останали, „надуто, по фи-ла-дел-фий-ски“. „Би ли ми подал маслото, ако обичаш! Фу! Не мога да понасям лигавщините му!“
С дните Дик започна да тормози Джонсън, за забавление на братята си. Джонсън го понасяше мълчаливо — нямаше какво да направи, защото Дик винаги беше готов да решава споровете вън, на улицата, с револвери. Стреляше точно дори когато е пиян и убиваше по някого на всеки няколко дни.
Никой в града, който познаваше Дик, не би тръгнал срещу него и Джонсън определено нямаше такова намерение. Положението обаче стана толкова нетърпимо, че Джонсън започна да излиза от трапезарията, преди да се е нахранил, ако се появеше Дик.
А после започна историята с мис Емили.
Емили
Жените в Дедуд не бяха много и не бяха по-добри, отколкото трябваше да са. Повечето живееха в дом, наречен „Щуреца“, долу, в южния край на града, където упражняваха занаята си под хладния наблюдаващ поглед на мисис Маршал, която пушеше опиум и притежаваше заведението. Имаше и независими, като Джейн Белята, която демонстративно тъгуваше за смъртта на Бил Хикок, което пък отвращаваше приятелите на Бил. Джейн Белята беше толкова мъжествена, че често обличаше военна униформа и пътуваше незабелязано с момчетата в синьо, като ги обслужваше на терен. Бе придружавала 7-а кавалерия на генерал Къстър неведнъж. Беше такава мъжкарана обаче, че често се хвалеше: „Дай ми изкуствен и никоя жена няма да познае в тъмното, че не съм мъж“. Както бе отбелязал един наблюдател, заради това привлекателността на Джейн оставала някак неясна.
Неколцина миньори бяха взели със себе си жените и семействата си, но те не се появяваха често сред хората. Полковник Рамзи имаше дебела жена, индианка, казваше се Сен-а-лиз. Мистър Самюълс също имаше жена, но тя беше болна от туберкулоза и никога не излизаше. Така женският елемент се осигуряваше предимно от дамите от „Щуреца“ и момичетата, които работеха в баровете. По думите на един посетител на Дедуд, това бяха „приятни жени на определена възраст, но на вид закоравели и зли като останалия пейзаж в този злощастен миньорски град“. Тези, които бяха крупиета на масите в баровете, пушеха и псуваха не по-зле от най-обръгналите мъже и знаеха толкова трикове, че старите комарджии ги отбягваха и предпочитаха крупиета мъже. В този загрубял и неугледен свят мис Емили Шарлот Уилямс се открояваше като красиво ефимерно видение.
Пристигна един ден по пладне на миньорска каруца, облечена изцяло в бяло, с очарователно прибрана отзад коса. Беше млада — макар и няколко години по-възрастна от Джонсън. Беше безупречна — деликатна, свежа и мила, и притежаваше някои забележителни извивки на тялото. Когато си взе стая в „Гранд Централ“, тя стана най-интересният пришълец, откакто в града бе дошъл младият Фоти с каруца тайнствени сандъци и два трупа, покрити със сняг.
Новината за пристигането на мис Емили, за красивата й външност и трогателната й история обиколи града веднага. Трапезарията на Пъркинс, която дотогава никога не беше пълна, онази вечер се пукаше по шевовете, защото всички искаха да зърнат новопристигналото същество.
Беше осиротяла, дъщеря на проповедник, преподобния Уилямс, убит в близкия град Гейвил, докато строял църква. В началото се говореше, че бил застрелян от сатанински бандит, но после се оказа, че е паднал от строящия се покрив и си счупил врата.
В скръбта си, говореше се още, мис Емили събрала малкото си вещи и тръгнала да търси брат си, Том Уилямс, за когото знаела, че разработва парцел някъде в Черните хълмове. Вече беше ходила до Монтана Сити и Крук Сити, но не бе успяла да го открие. Сега беше в Дедуд, където смяташе да остане два-три дни, може би повече.