Мъжете в хотела онази вечер се бяха изкъпали и бяха облекли най-чистите си дрехи. Джонсън записа в дневника си, че е „забавно да гледаш как тези закоравели мъже се издокарват и как пъчат гърди, докато опитват да ядат супата си, без да сърбат“.
В трапезарията обаче се долавяше и някакво напрежение, което се усили, когато Черния Дик отиде до масата на мис Емили (обектът на всички погледи се хранеше сам) и се представи. Предложи й да я придружи на разходка из града същата вечер. Тя му благодари с възхитително самообладание и му каза, че смята да се оттегли в стаята си рано. Той й предложи да й помогне да открие брат си. Тя му благодари, но каза, че вече има много предложения за помощ.
Всички наблюдаваха Дик и той го знаеше. Потеше се. Лицето му почервеня, гледаше лошо.
— Изглежда, не мога да помогна с нищо, така ли?
— Оценявам щедрото ви предложение, разбира се — каза тя тихо.
Дик като че ли донякъде се омилостиви, след което се върна с тежки стъпки до масата си и седна посърнал при братята си.
Всичко това щеше да приключи дотам, ако мис Емили не се бе обърнала към Джонсън с най-милия възможен глас:
— Вие ли сте младият фотограф, за когото слушах толкова много?
Джонсън отговори, че сигурно е той.
— Ще се радвам да видя галерията ви от снимки — каза Емили. — Брат ми може да е на някоя от тях.
— С радост ще ви ги покажа сутринта — отговори Джонсън и се усмихна учтиво.
Черния Дик изглеждаше готов да убива — и най-вече да убие Джонсън.
„Няма по-голямо удоволствие от това да спечелиш нещо, което всички желаят“ — написа Джонсън в дневника си. Легна си щастлив. Беше свикнал да спи до сандъците в стаята си и не само с финия прах, който се сипеше от тях и се стелеше по пода, но и с тъмнината като в гробница и странното усещане за близост заради присъствието на костите на онези огромни същества в стаята. И разбира се, огромните зъби, зъбите на истинския дракон, ходил някога по земята. Намираше близостта им за странно успокояваща.
И сутринта щеше да му донесе срещата с Емили.
Щастието му обаче се оказа кратко.
Емили остана разочарована от снимките, защото не откри брат си на тях.
— Защо не погледнеш пак? — предложи й той, вече бяха минали на „ти“. Беше прегледала снимките съвсем набързо.
— Не, не. Знам, че не е на тези. — Заразхожда се неспокойно из ателието му, като оглеждаше наоколо.
— Показа ли ми всички снимки, които имаш?
— Всички от Дедуд. Да.
Тя посочи един рафт в ъгъла.
— Не ми показа тези.
— Тези са от времето, което прекарах в лошите земи. Брат ти го няма там, уверявам те.
— Но аз искам да ги разгледам. Донеси ги, седни до мен и ми разкажи какво е по тези лоши земи.
Беше толкова очарователна, че не би могъл да й откаже. Свали плаките и й показа снимките, които сега му се струваха правени в друг живот.
— Кой е този с малката копачка?
— Това е професор Коуп, с геоложкото му чукче.
— А това до него?
— Това е череп на саблезъб тигър.
— А този мъж?
— Това е Черпака, кочияш и готвач.
— А тези двамата? Този тук индианец ли е?
— Това са Чарли Стърнбърг и Малкия вятър. Той беше скаут. Умря.
— О, боже. И това ли са лошите земи? Приличат на пустиня.
— Да, виждаш каква ерозия има.
— Колко време прекара там?
— Месец и половина.
— А защо изобщо отидохте на такова място?
— Ами, където има ерозия, костите стърчат навън и се откриват по-лесно.
— Отишли сте там заради кости?
— Да, разбира се.
— Колко странно — каза тя. — Много пари ли ти платиха?
— Не, аз сам си платих, за да отида.
— Платил си сам? — Тя посочи пущинака на снимката. — За да отидеш там?
— Това е дълга история — каза Джонсън. — Хванах се на бас в Йейл, после трябваше да замина.
Обаче се виждаше, че тя вече не слуша. Вдигна стъклените плаки към светлината и ги огледа бързо една след друга.
— Какво се надяваш да откриеш? — попита я Джонсън, докато я наблюдаваше какво прави.
— За мен е странно — каза тя. — Просто бях любопитна с какво се занимаваш. Ето, върни ги на мястото им.
Когато той сложи плаките на рафта, Емили попита:
— И намери ли кости?
— О, да. Много.
— И къде са те сега?
— Половината заминаха по река Мисури с парахода. Другата половина са при мен.
— При теб? Къде?
— В хотела.
— Може ли да ги видя?
Нещо в поведението й го накара да се усъмни.
— Защо ти е да ги гледаш?
— Любопитно ми е, след като ги спомена…