— Всички в града са любопитни да ги видят.
— Разбира се, ако е толкова трудно да…
— О, не — прекъсна я Джонсън. — Няма нищо трудно.
В стаята си отвори един от сандъците, за да може Емили да разгледа съдържанието му. По пода се посипа фин прах.
— Това са само стари камънаци! — каза тя, когато се вгледа в парчетата почернял фосил.
— Не, не, това са вкаменелости. Погледни тук — каза Джонсън и проследи формата на динозавърско бедро. Беше чудесен екземпляр.
— Но аз мислех, че си намерил стари кости, не камъни.
— Вкаменелите кости са камъни.
— Няма нужда да се заяждаш.
— Извинявай, Емили. Разбери обаче, че тези неща нямат никаква стойност тук, в Дедуд. Това са кости, които са лежали в земята милиони години и които са били на същества, които отдавна са измрели. Тази кост е от животно с рог на носа, като носорог, но много по-голямо.
— Наистина?
— Да.
— Това е чудесно, Бил — каза тя, вече го наричаше на малко име. Деликатният й ентусиазъм го трогна.
Тя беше първият добронамерен човек, когото срещаше от доста време.
— Така е — отвърна той, — но никой не ми вярва. Колкото повече обяснявам, толкова повече се съмняват. И в края на краищата ще нахълтат и ще изпочупят всичките, ако не ги изнеса от Дедуд навреме.
По едната му буза се търкулна сълза и той се обърна, та Емили да не види, че плаче.
— Защо, Бил, какво има? — попита тя и седна до него на леглото.
— Нищо — отговори той, избърса лицето си и се обърна към нея. — Просто… Не съм искал да се занимавам с това. Дойдох на запад и сега трябва да се грижа за тези кости. Те са моя отговорност и искам да ги опазя, така че професорът да ги изследва, обаче никой тук не ми вярва.
— Аз ти вярвам — каза тя.
— Значи си единствената в Дедуд.
— Да ти кажа ли една моя тайна? — попита Емили. — Всъщност не съм сирак.
Той слушаше в очакване.
— Идвам от Уайтуд, където живея от лятото.
Джонсън продължаваше да слуша мълчаливо.
Емили прехапа устна.
— Дик ме забърка в това.
— В какво те забърка? — попита той, докато се чудеше колко добре Емили познава Дик.
— Смяташе, че ще споделиш с една жена и ще му кажеш какво всъщност има в сандъците.
— И ти се съгласи да ме попиташ — каза той. Чувстваше обида.
Тя сведе очи, сякаш засрамена.
— И аз самата бях любопитна.
— В сандъците наистина има кости.
— Вече ми е ясно.
— Не ги искам… не искам да правя с тях каквото и да било… обаче са моя отговорност.
— Вярвам ти. — Емили се намръщи. — Сега трябва да убедя Дик. Той е твърдоглав, знаеш.
— Знам.
— Но ще говоря с него — каза тя. — Ще се видим за вечеря.
Тази вечер в трапезарията имаше двама нови посетители. На пръв поглед приличаха на близнаци, бяха почти еднакви на външен вид — високи, стройни, мускулести мъже на по двайсет и няколко, с еднакви гъсти мустаци. Еднакви чисти бели ризи. Бяха тихи и самоуверени и излъчваха сила и спокойствие.
— Знаеш ли кои са тези? — прошепна Пъркинс на Джонсън, докато пиеха кафе.
— Не.
— Това са Уайът Ърп и брат му Морган. Уайът е по-високият.
Когато чуха имената си, двамата погледнаха към масата на Джонсън и кимнаха учтиво.
— Това е Фоти Джонсън. Той е фотограф от колежа Йейл — представи го Пъркинс.
— Здрасти — поздравиха братята Ърп и отново се съсредоточиха върху вечерята си.
Имената им не бяха познати на Джонсън, но поведението на Пъркинс показваше, че са важни и известни. Джонсън прошепна:
— Кои са те?
— От Канзас са — отговори Пъркинс. — Абилин и Додж Сити.
Джонсън поклати глава.
— Те са известни стрелци — прошепна Пъркинс. — И двамата.
Джонсън все още нямаше представа що за хора са, но всеки новодошъл в Дедуд беше потенциален кандидат за снимка, така че след вечеря им го предложи. В дневника си записа първия разговор с братя Ърп. В него няма нищо драматично.
— Дали вие, господа, бихте искали фотография? — попита Джонсън.
— Фотография? Може би — отговори Уайът Ърп. Отблизо приличаше на момче — слаб и висок. Гледаше втренчено, лицето му не трепваше, беше почти сънливо спокоен. — Колко ще струва?
— Четири долара — отговори Джонсън.
Братя Ърп се спогледаха мълчаливо.
— Не, благодаря — каза Уайът Ърп.
Новината на Емили
— Няма полза — прошепна му тя вън, на верандата на хотела, преди вечеря. — Братята Къри са обезпокоени от пристигането на Ърп. Това ги изнервя. Ще дойдат за костите ти тази нощ. Похвалиха се.