— Няма да ги получат — каза Джонсън.
— Струва ми се, че са свикнали да получават каквото искат.
— Не и този път.
— Какво ще направиш?
— Ще ги пазя — отговори Джонсън и посочи револвера си.
— На твое място не бих го направила.
— Какво според теб трябва да направя?
— Просто ги остави да ги вземат.
— Не мога да направя това, Емили.
— Те са опасни.
— Знам. Обаче трябва да пазя костите.
— Това са само кости.
— Не, не са само кости.
Видя как очите й светват.
— Значи са ценни?
— Безценни са. Казах ти.
— Кажи ми наистина! Какво са всъщност?
— Емили, това наистина са кости. Казах ти го.
Тя го изгледа с отвращение.
— На твое място не бих рискувала живота си заради купчина стари кости.
— Не си на мое място, а тези кости са важни. Те са от историята и са важни за науката.
— Братята Къри не дават пет пари за науката, обаче с удоволствие ще те убият в суматохата.
— Знам. Обаче трябва да опазя костите.
— Тогава по-добре намери помощ, Бил.
Той намери прочутия стрелец Уайът Ърп в бар „Мелодион“ да играе блекджак и го извика настрана.
— Мистър Ърп, може ли да наема услугите ви за тази вечер?
— Предполагам — отговори Ърп. — В какво качество?
— Като охрана — каза Джонсън и обясни ситуацията с вкаменелостите, стаята, братята Къри.
— Няма проблем — каза Уайът Ърп, след като го изслуша. — Ще ти струва пет долара.
Джонсън се съгласи.
— Предварително.
Джонсън му плати веднага, още в бара.
— Мога ли да разчитам на вас?
— Разбира се — отговори Уайът Ърп. — Ще дойда в стаята ти в десет вечерта. Донеси муниции и много уиски и повече не се тревожи. Сега Уайът Ърп е на твоя страна. Проблемите ти свършиха.
Джонсън вечеря с Емили в хотелската трапезария.
— Ще ми се да се откажеш от това — каза тя.
Това точно отговаряше на чувствата му, обаче той каза:
— Не мога, Емили.
Тя го целуна леко по бузата.
— Тогава късмет, Бил. Надявам се да те видя утре.
— Бъди спокойна — отговори той и й се усмихна храбро.
Емили се качи в стаята си. Джонсън се качи в своята и се заключи.
Беше девет вечерта.
Мина десет, после десет и половина. Джонсън тръсна джобния си часовник, зачуди се дали е верен. Най-накрая отключи стаята си, заключи я и слезе във фоайето на хотела.
Нощна смяна на рецепцията беше едно пъпчиво момче.
— Здрасти, мистър Джонсън.
— Здрасти, Едуин. Виждал ли си мистър Уайът Ърп?
— Не. Не тази вечер. Знам обаче къде е.
— Къде е?
— В „Мелодион“. Играе блекджак.
— Беше в „Мелодион“ днес следобед.
— Е, още е там.
Джонсън погледна стенния часовник Той също показваше десет и половина.
— Трябваше да се срещнем тук.
— Сигурно е забравил — каза Едуин.
— Имахме уговорка.
— Сигурно пие — предположи Едуин.
— Можеш ли да отидеш там и да го доведеш?
— Ще ми се да можех. Трябва да стоя тук обаче. Не се тревожи, мистър Ърп е отговорен човек. Щом е казал, че ще дойде, сигурен съм, че скоро ще се появи.
Джонсън кимна и пак се заключи в стаята си.
И зачака. „Ако дойдат до вратата — мислеше си, — по-добре да съм готов“. Сложи по един зареден револвер в двата си ботуша откъм долния край на леглото.
Часовете се нижеха. Към полунощ Джонсън излезе отново по вълнени чорапи, за да попита за Уайът Ърп, но Едуин спеше, а ключът на Ърп все още беше на таблото зад него, което означаваше, че не се е прибрал от бара.
Джонсън се върна в стаята си и отново зачака. Всичко беше стихнало. Той гледаше стрелките на часовника си. Слушаше тиктакането и чакаше.
Към два чу драскане по стената. Скочи с револвер в ръка.
Чу драскането пак.
— Кой е!?
Никой не отговори. Още драскане.
— Махай се! — каза с треперещ глас.
Чу тихо цвърчене и драскането бързо се отдалечи. Той се сети какво е.
— Плъхове!
Отново се отпусна на леглото, напрегнат и уморен. Потеше се.
Ръцете му трепереха. Това не беше неговият бизнес. Нямаше нерви за това. И къде, по дяволите, беше Уайът Ърп?
— Не мога да разбера защо се ядосваш толкова — каза Ърп на следващия ден.
— Имахме уговорка — каза Джонсън. — Затова се ядосвам.
Изобщо не беше спал. Беше ядосан и уморен.
— Да, имахме — каза Уайът Ърп. — Да защитя фосилите ти от братята Къри.
— И ти платих предварително.
— Да, плати ми.