— Махни оръжието, ако не искаш да отнесеш камшика! — изкомандва Джим с типичен рицарски тон и маниер. — Незабавно доложете в замъка за пристигането ми! Аз съм сър Джеймс Екерт де Малънконтри, Драконов рицар, и съм дошъл да видя сър Брайън, който гостува тук. Настоявам веднага да известите сър Мортимър или сър Брайън!
Достатъчно дълго бе живял в този свят, за да знае как трябва да постъпи в подобна ситуация. Тайната бе в това да е колкото може по-богато облечен и да се държи така, сякаш е неизмерно по-високопоставен от всички наоколо.
Стратегията на Джим успя. Войникът, насочил меча към гърлото му свали оръжието, но отстъпи само няколко крачки назад и през рамо нареди на един от другите стражи да предаде думите на Джим в замъка. После мъжът с меча каза:
— Сър Дракон, последвайте ни, моля!
Войниците го ескортираха нагоре по стръмния мокър бряг, покрай безредно построени малки сгради, които бяха отчасти къщи, отчасти складове. Навсякъде имаше мрежи, опънати на колове и риба, която бе окачена да съхне. Непосредствено зад селото теренът изведнъж стана още по-стръмен. До замъка се стигаше по една криволичеща пътека, от която бе по-лесно да паднеш, отколкото да се изкачиш. Джим имаше чувството, че стъпва по някакво странно естествено стълбище с ръбести и неравномерни стъпала.
Замъкът имаше само една кула и няколко долепени до нея ниски дървени постройки и изглеждаше твърде примитивно. Джим обаче забеляза, че крепостта далеч не е толкова паянтова и уязвима, колкото му се стори на пръв поглед. Построен от сиво-сини каменни блокове, замъкът имаше масивна входна врата, която бе здраво затворена и залостена. Водачът на ескорта потропа на нея и извика на хората вътре, след което портата се отвори и откри тесен къс проход между две каменни стени, водещ към друга, не по-малко солидна врата.
Докато вървяха към втората порта, Джим вдигна поглед и видя, че високите стени на прохода са снабдени с тесни амбразури. От тях върху всеки, който е разбил първата врата и щурмуваше втората, можеха да се изливат неприятни вещества, като например вряло олио, което пък на свой ред можеше да бъде запалено с факли, хвърлени през същите тези амбразури. По този начин пространството между двете порти се превръщаше в смъртоносен капан.
Джим обаче беше преведен спокойно и безпрепятствено и през втората врата и бе въведен в изключително мрачно помещение. Изглежда, източникът на светлина тук беше само един, при това доста отдалечен.
Продължиха напред, докато достигнаха до нещо като светлинен кладенец, които преминаваше през средата на замъка и достигаше чак до върха на кулата. Горе се виждаше парченце синьо небе и част от назъбения парапет. При лошо време този отвор несъмнено биваше покриван. Сега обаче шахтата беше отворена, слънчевата светлина проникваше надолу, отблясъците й отскачаха от каменните стени и успяваха да поразсеят тъмнината в останалата част на замъка. Все пак на по-долните етажи, дори и в самия кладенец, осветлението беше подсилено от запалени факли по стените.
Поведоха Джим по каменните стъпала, покрай стената. Стълбището се извиваше спираловидно по вътрешния зид на кулата. На третия етаж Джим видя Брайън в компанията на един висок по-възрастен мъж с издължено тъжно лице и мустаци, спускащи се от двете страни на тънките му устни. Приличаше повече на пенсиониран учен, отколкото на войнствен благородник.
— Джеймс! — извика Брайън, скачайки от масата, на която седеше.
Другият мъж също се изправи, но по-бавно.
Щом непознатия стана от стола, Джим бързо коригира мнението си, че бавното му движение се дължи на напреднала възраст. По-скоро издаваше небрежност, нещо като заучен мързел. Изправен в пълния си ръст, мъжът се извисяваше значително не само над Брайън, но и над Джим. Мустаците и косата му като че ли показваха, че не е първа младост, но тялото му издаваше, че е с двадесет или повече години по-млад, отколкото изглежда. Беше висок най-малко шест фута и половина9, имаше дълги крака, а здравата му мускулатура говореше за сила и бързина при действие.
Джим не успя да огледа по-подробно непознатия, защото Брайън се хвърли към него, прегърна го и целуна първо по лявата, а после и по дясната буза. Това беше обичайният поздрав между приятели през четиринадесети век и Джим се бе научил да го приема с радостно изражение.
— Ти си тук, Джеймс! — извика Брайън, след като го пусна от прегръдката си. — Не мога да опиша колко се радвам, че дойде! Тъкмо навреме! Позволи ми да те запозная със сър Мортимър Брьогел!