— Съвсем ясно — кимна Брайън.
— Тогава сигурно си спомняш и как ти се е струвало, че се движиш бавно върху дима, а всъщност преминаваш голямо разстояние много бързо. Хоб и аз често използвахме пушека, за да дойдем дотук. Разбира се, пътувахме и по други начини, но също така яздихме дима. Смисълът на всичко това е, че ако се случи нещо с теб или мен, Хоб може да се върне бързо в Англия и да съобщи на Анджи, която пък ще каже на Джеронд и, ако може да се направи нещо, те ще го сторят…
Джим млъкна, защото главата на сър Мортимър изникна от отвора на стълбището, а след миг високият рицар вече стоеше на покрива.
— Сър Джеймс, сър Брайън — обърна се той към двамата приятели. — Източните суеверия могат да изкарат човек от кожата му. Можете ли да си представите защо беше целият този шум? Заради някакво малко кафяво куче, което така и не открихме при претърсването.
— Кафяво куче? — глухо повтори Джим.
— Именно! — продължи сър Мортимър. — Какво развинтено въображение! В моя замък не може да има куче, защото ако такова се е примъкнало вътре, всички останали псета от селото биха се довлекли също тук, за да търсят остатъци от кухнята. На всеки човек или животно му се налага да мине през входните врати, така че кучето няма никакъв шанс да се вмъкне незабелязано. Абсолютно никакъв шанс. Моят готвач обаче, а и дузина други от хората ми се кълнат, че са го видели. Разбира се, вие се досещате, какво са си помислили. Сър Джеймс, вие сте още нов тук и може би не разбирате, но сър Брайън знае. Хората ми са помислили кучето за джин. Според тях всяко животно може да е джин. Всичко е джин! Смехотворно!
Последната дума отекна и закънтя между двата носа, ограждащи малкия залив и рибарското село.
Докато сър Мортимър говореше, двамата стражи се върнаха на покрива и мълчаливо заеха постовете си. Домакинът понижи глас до обичайната си височина.
— Господа, предлагам да забравим всички тези глупости и да слезем долу. Аз с удоволствие бих изпил една чаша вино и предполагам, че същото се отнася и за вас двамата.
Двамата последваха сър Мортимър и от ярката слънчева светлина преминаха надолу към сумрачната вътрешност на замъка. Настаниха се на пейки около същата маса, на която Брайън и домакинът седяха при пристигането на Джим. Бяха им сервирани бокали с вино. Джим забеляза интересната подробност, че слугите бяха отнесли първият бокал, от който бе пил, преди да се качат на покрива и който бе почти пълен. Съдържанието му най-вероятно бе изпито от кухненската прислуга.
След като седнаха, Брайън се обърна към сър Мортимър.
— Ако кафявото куче наистина е било джин, вероятно е могло да влезе тук, без да го видят. Едва ли е използвало вратите. Джиновете си служат с магия, нали?
— Да, да — отвърна сър Мортимър. — Но това не беше джин, разбира се. Какво ще търси джин тук… — Думите му бяха прекъснати от единствения звук в замъка, който бе по-пронизителен от гласа на домакина, а именно звъна на гонга на върха на кулата. Чу се шум от стъпки, които бързо приближаваха по стълбите и един от постовите нахлу в стаята, още преди тътенът на покрива да е отзвучал.
— Милорд! Милорд! — извика войникът. — Те са тук! След малко ще ни нападнат! Току-що завиха с по една галера покрай всеки от двата носа. До няколко минути ще изтеглят корабите на брега пред селото!
— По дяволите! — изрева сър Мортимър, скочи на крака и обърна препълнената си чаша на масата. — Не може ли един добър християнин да има миг спокойствие в собствения си дом?
Той се взираше във вестоносеца, който стоеше пребледнял. После домакинът разсеяно се протегна към бокала си, но установи, че е преобърнат и празен и взе чашата на Джим, пресушавайки я с една-единствена голяма глътка. „Доста впечатляващо“, помисли си Джим, като се има предвид, че бокалът съдържаше почти цяла пинта11 вино.
Гонгът над главите им не замлъкваше и ушите на Джим започнаха да пищят. Той видя, че устните на Брайън се движат, но не можа да чуе какво казва. Гласът на сър Мортимър обаче се извиси над кънтежа без особени затруднения.
— Портите да се отворят за селяни! Стрелците с прашки и лъкове веднага да се качат на върха на кулата! Бързо!
Вестоносецът се втурна надолу по стълбите към по-ниските етажи на постройката.
— Сър Мортимър, може ли гонгът да бъде спрян вече? — извика Брайън през шумотевицата. — Сигурно всеки в замъка отдавна го е чул!
— Селяните също трябва да чуят. Последвайте ме, господа!
Сър Мортимър излезе на стълбите и така се сблъска с един забързан стрелец, че едва не го уби. Продължи нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, а Джим и Брайън изостанаха далеч назад. Джим вървеше първи, просто защото седеше по-близо до стълбите.