— Тогава защо не си заминем двамата? Задълженията ти като гост…
— Си остават такива! — гласът на Брайън изведнъж стана суров и рязък. — Никога не съм се отмятал от думата си, за бога, и никога не ще го сторя!
— Говориш за обещанието си към сър Мортимър, нали? И какво точно си му обещал?
— Джеймс… — Тонът на Брайън бе направо гневен, но се овладя и млъкна. Погледна надолу към масата и бокала с вино, отпи глътка и отново вдигна поглед към Джим. — Джеймс, ще продължа търсенето си, но вероятно малко ще се забавя. Прав си, има нещо, което не ти казах. То е свързано с една моя грешка. Проявих слабост. Всъщност… почти не ми останаха пари, с които да пътувам нататък.
— Моля? — Джим беше изумен. — Не искам да… — продължи той, вперил поглед в приятеля си. Квадратното кокалесто лице на Брайън, с неговите сини очи и силно извит нос изглеждаше някак особено дръзко. Джим се замисли на думата „любопитствам“, която стоеше на върха на езика му и изрече по друг начин въпроса си:
— … ти задавам неучтиви въпроси, но как така си свършил парите толкова скоро? Струва ми се, че имаше достатъчно средства, за да пътуваш спокойно няколко месеца, дори година.
— Така беше — кимна Брайън. — Грешката е моя, Джеймс. Ние всички сме грешници и си имаме своите слабости. Както знаеш, една от моите е играта на зарове. Трябваше да се закълна, да се откажа от подобни неща по време на пътуването, но изобщо не помислих за това, когато тръгнах.
— И какво стана? — попита Джим.
— Както навярно Джеронд ти е казала, пристигнах в Кипър, защото сър Франсис Невил, мой втори братовчед, рицар от ордена на хоспиталиерите12, е тук и се надявах да се посъветвам с него. Знаех, че е на острова по работа — да уреди някакви въпроси между хоспиталиерите и няколко богати и влиятелни местни господа. Джеронд сигурно ти е разказала всичко това.
Джим кимна.
— Когато обаче пристигнах тук, се оказа, че сър Франсис вече е отпътувал за главната квартира на своето братство, която се намира на остров Родос. Орденът на сър Франсис е основал болницата в Йерусалим на името на Св. Джон Йерусалимски. Оттук, разбира се, идва и името хоспиталиери, по-точното и правилно име на ордена е Орден на рицарите от Родос. Надявах се да науча от сър Франсис най-добрия път за Палмира, а също и как да се държа и за какво да внимавам, докато пътувам натам.
Брайън млъкна. Джим реши, че е приключил разказа си и попита:
— Всичко това обаче едва ли ти е струвало всичките пари, освен ако не са ти ги откраднали?
— Съвсем не — каза Брайън. — Крадецът, който би опитал да ми вземе кесията, трябва да е много смел. Не. Братовчед ми сър Франсис не беше на острова, но има много приятели, които аз издирих, след като споменах имената им пред други господа. Тукашните приятели на сър Франсис ме приеха изключително гостоприемно. Те ме предаваха един на друг — един познава Палмира, но не знае най-добрия път до там, друг знае пътя, но не познава града, а трети пък е добре осведомен за корабите, които пътуват между Кипър и Триполи13, която е най-подходящото пристанище за моята цел. Палмира се намира навътре в сушата, на известно разстояние от Триполи и от всички други пристанищни градове.
— После какво стана?
— Бедата беше там, Джеймс, че всеки рицар, когото срещнех, се стараеше да ми осигури храна, вино и някои забавления, сред които, разбира се, присъстваха и заровете.
— Аха! И накрая се оказа, че си загубил всичките си пари.
— О, не — поклати глава Брайън, — изобщо не беше така. Изгубих съвсем малка сума, защото играех много умерено. В Епископи обаче се запознах със сър Мортимър, който бе дошъл в града по някакви свои дела. Той се присъедини към играта и тогава аз спечелих.
— Ти си спечелил? — ококори се Джим.
— Да, спечелих, при това една значителна сума. Приключих играта с повече пари, отколкото имах при пристигането си в Кипър. Цялата ми печалба бе от сър Мортимър, който изглежда живееше само за да пие и да играе комар. Знаеш, че нося доста на пиене, но сър Мортимър е направо шампион в тази област.
— Представям си — кимна Джим.
— И така, приех поканата на сър Мортимър да му гостувам за кратко и да отидем заедно за риба. Той ме увери, че да уловиш с въдица риба с човешки размери е толкова приятно, колкото и да победиш някого в единоборство. Знаеш, че в Англия нямаме риби, които са достатъчно големи, за да ги хванеш само с въдица. В това отношение сър Мортимър не ме излъга. Наистина отидохме за риба и преживяването беше невероятно! Незабравимо!
12
хоспиталиери — буквално „членове на благотворително дружество за подкрепа на стари и болни хора“ — Б.пр.