Брайън и Джим едновременно промърмориха учтиви думи на съгласие и последваха домакина надолу по стълбите. Въпреки, че имаше няколкогодишен опит в средновековния живот, Джим все още бе малко смутен от безмилостното избиване на хората, които носеха тарана. Когато стигнаха до долния етаж, Джим се постара да забрави тези мисли. Той реши, че причината всички неща тук да бъдат приготвяни като с магия, бе изключително силният глас на сър Мортимър. Когато домакинът и двамата му гости се появиха край масата, слугите вече сервираха трите бокала, пълни с вино. Въпреки че кухнята се намираше на далеч по-долен етаж, друг прислужник веднага донесе сирене, хляб и студено месо. След толкова време, прекарано на открито на върха на замъка, Джим усети пристъп на клаустрофобия. Нощният въздух бе хладен, но приятен, а комбинацията от напрежението, рязката смяна на обстановката и доспехите, с които Джим бе навлечен, пораждаше странно чувство за неудобство.
Като всяка друга важна стая, така и това помещение си имаше собствено огнище. Огънят почти загасваше, но все пак още излъчваше топлина. Джим леко се стресна, когато видя как Хоб изведнъж надникна изпод горния ръб на камината. Духчето му се усмихна щастливо и отново изчезна.
За щастие, през това време сър Мортимър бе с гръб към огнището. Джим се досети, че хобгоблинът никога не би се показал, ако към огъня гледаше някой друг, освен Брайън и той самият.
За миг Брайън се зачуди, как духчето е успяло да стигне от огнището в спалнята дотук, но после се сети, че Хоб очевидно бе тръгнал нагоре по комина в спалнята на Брайън, а после се бе спуснал надолу по комина в тази стая. Вероятно хобгоблинът изучаваше всеки комин и всяко огнище в замъка.
— Сър Мортимър — започна Брайън, след като седнаха около масата, — доколкото си спомням, вие казахте, че единственият начин, по който може да се превземе замъка ви, е пробивът през главния вход. Пиратите вече се опитаха да атакуват портата, но вие ги отблъснахте с лекота. Обсадата сигурно не ви тревожи особено много.
Сър Мортимър свали вече на половина празната си чаша.
— При обикновени обстоятелства нападателите изобщо не ме безпокоят — отвърна домакинът. — Не се боя от малка и зле въоръжена тълпа пирати. Виж, едни по-многобройни и по-решителни врагове, въоръжени с обсадни машини, барут и дори бомбарди14, са нещо съвсем друго. Но войните на континента ме научиха на едно основно правило — да се приготвям за необичайни обстоятелства.
— И все още не сте съгласен с моето предложение да се промъкна заедно с няколко човека и да изгоря корабите им — каза Брайън.
— Нямам намерение без нужда да губя хора — отговори сухо сър Мортимър. — Изгарянето на пиратските галери няма да мине така безкръвно, както си мислите, сър. Освен това, откровено казано, вие грешите също и по отношение непристъпността на замъка.
— Аз само повторих собствените ви думи, сър — каза Брайън. — Вие твърдяхте, че ако не превземат главната порта, пиратите никога няма да могат да влязат тук. От всичко, видяно тази вечер, съдя, че нападателите едва ли ще успеят.
— За бога! — извика сър Мортимър и силно удари по масата с широката си длан. — Атаката тази вечер можеше да бъде много по-сериозна. Всяка крепост може да бъде превзета с подходящите стенобитни машини и достатъчен брой хора, които да нападат, докато укреплението бъде завладяно и разрушено!
Сър Мортимър и Брайън се гледаха свирепо, а Джим бе като на тръни между тях. Когато двамата благородни и достойни (поне по титла) рицари започнеха да разговарят така остро, рано или късно щяха да посегнат към оръжието, независимо от празните любезни фрази.
— Нашият случай не е такъв — каза Брайън.
— Да, не е такъв — кимна сър Мортимър. — Но ако изгорите галерите, ще им отрежете пътя за отстъпление. Щом не могат да си заминат, на пиратите им остава само една възможност — да превземат замъка. Такива мародери не биха дали живота си за обикновена плячка, но ако са притиснати в ъгъла, ще се бият не по-зле от професионални войници. От хора без особено желание за битка, те ще се превърнат в хора, готови да се сражават на живот и смърт и да умрат, ако трябва. Сега пиратите нямат нито желание, нито смелост да загинат пред портата на замъка.
Сър Мортимър и Брайън продължиха да се гледат втренчено, надвесени над масата.
— Ако обаче не им остава друго — продължи домакинът, — пиратите ще нападат с тарани портата, докато тя не падне, без значение колко от тях ще загинат. Първо в бой ще се хвърлят най-слабите. След това по-силните и т.н.
— И все пак това не може да продължава вечно — вметна Брайън.