Сър Мортимър погледна към Брайън и каза:
— Какво ще кажете за една кратка игра? Тук имам едни зарове под ръка. Ще играя с парите, които спечелих при последната ни съвместна игра. Смятам, че ще ми стигнат.
— Напълно съм съгласен — кимна Брайън. — От своя страна аз също имам в себе си известна сума, така че не е необходимо да ходя до стаята, която деля със сър Джеймс.
Брайън откачи голямата си кесия от колана си и извади оттам пълна шепа moutons d’or15, при вида на които лицето на сър Мортимър светна, но той веднага се овладя. На свой ред домакинът също извади шепа монети с почти същите размери, но от сребро и размесени с по-дребни сребърни и медни пари.
— Да кажем, че десет сребърника са равни на една жълтица? — предложи сър Мортимър.
— Съгласен съм — кимна Брайън.
Играта тръгна и за изненада на Джим, Брайън започна веднага да печели. Всъщност, преди да загуби за първи път, той спечели четири лири, а после още три. Двамата комарджии бързо се увлякоха в заниманието си. Очите им следяха заровете с алчност и нетърпение и дотолкова се съсредоточиха върху подскачащите кубчета, че Джим усети, че е почти невидим. Почувства се виновен, че не си е съставил по-ясен план за наблюдение на играта, така че да забележи измамата на сър Мортимър, ако има такава. Обеща си да намери начин да използва магия за тази цел. Засега обаче това не се налагаше.
Противно на очакванията, Брайън продължаваше да печели и средно на всеки пет игри печелеше три. Среброто на сър Мортимър бързо преминаваше у противника му. Да остави Брайън да спечели толкова много вероятно просто бе хитър ход от страна на сър Мортимър, с който той целеше да приспи подозрението към себе си. Това се налагаше, още повече сега, когато домакинът вече бе осъзнал, че Джим притежава значителни магически способности и откритата измама би била прекалено опасна.
А може би сър Мортимър лъжеше себе си, за да остави Брайън да победи. Или пък играеше честно, а Брайън просто имаше невероятно добър и дълготраен късмет.
Или пък подозренията на Джим бяха абсолютно неоснователни. Печалбата на Брайън в Епископи и загубата му в замъка може би в края на краищата бе резултат от честна игра, при която Брайън бе имал късмет в Епископи, а сър Мортимър — в дома си. Ако всичко дотук е било честно и почтено, единствената надежда за Брайън бе да се окаже отново късметлия.
Играта на зарове продължи, и за кратко като че ли все пак се обърна срещу Брайън, но това не трая дълго. След малка загуба той започна отново да печели и играта навлезе в решителната си фаза, тъй като сър Мортимър разполагаше само с няколко монети. Скоро той или трябваше да прекрати играта, или да отиде там, където държеше парите си и да донесе нова купчина монети.
— Е, това е — каза сър Мортимър, залагайки последните си два сребърника. — Тази вечер заровете не са особено благосклонни, но какво да се прави. Важното е, че забравихме за малко неприятностите и трудностите и ще спим по-спокойно. Сър Брайън, може би ще е най-добре да приключим за тази вечер?
— Обиждате ме, сър — отвърна Брайън. — Би било повече от нелюбезно от моя страна, ако спра да играя, без да ви дам възможност да си върнете това, което току-що загубихте. Разбира се, ако вие самият сте уморен, аз няма да преча на почивката ви, но ви уверявам, че…
— О, аз споменах съня само от любезност — прекъсна го сър Мортимър. — Всъщност на мен съвсем не ми се спи. Така или иначе цялата нощ ще съм на крак, за да наглеждам замъка. Ще се радвам да продължим играта, ако и вие желаете същото. Няма да крия, че на драго сърце бих спечелил обратно това, което ми взехте току-що. Ако ме извините за малко, ще отида да донеса още пари, така че да играем като рицари и да залагаме спокойно…
— Разбира се, защо не — извика Брайън, категорично пренебрегвайки опитите на Джим да му даде знак, че спирането на играта на този етап е отлична идея. — С удоволствие ще почакам. Мисля, че това се отнася и до сър Джеймс.
— В такъв случай, веднага се връщам — каза сър Мортимър и излезе от стаята.
— Брайън — започна Джим тихо, след като домакинът се отдалечи. — Трябваше да спреш точно сега. След толкова победи сигурно вече си възвърна по-голямата част от предишните загуби.
— Разбира се, че си върнах парите — кимна Брайън, — но е немислимо да не дам на сър Мортимър възможност за реванш. Джеймс, това е също толкова неприемливо, колкото и ако участвам в турнир и каишът на седлото на противника ми се скъса точно преди да кръстосаме копия, а аз го нападна. Нямаше да се наричам рицар, ако при такова положение не изправя копието, не спра коня и не се върна в изходно положение, за да изчакам рицарят срещу мен да си смени седлото и да се втурне в атака с пълна сила.