— И какво точно разследвате? Случилото се преди няколко дни в замъка на сър Мортимър Брьогел?
— Да — кимна магьосникът. — Навярно знаеш, че гадаенето по кристал е почти неприложимо спрямо събития от настоящето и близкото бъдеще, но при по-особени обстоятелства, каквото е углавното обвинение…
— Углавно? — подскочи Джим. Чак до началото на двадесети век углавните престъпления са се наказвали със смърт. — Какво ще стане с мен, ако наистина бъда осъден за насилие спрямо царството на демоните?
— Разбира се, ще бъдеш предаден на демоните — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Също както би трябвало да бъдеш предаден на Краля и Кралицата на мъртвите, ако се беше доказало по-раншното обвинение срещу теб, че умишлено си нахлул във владенията им. Разбира се, обвинението бе отхвърлено. В този случай вината беше на Малвин — онзи френски магьосник първи ранг. Видя какво се случи с него, нали?
— Да — кимна Джим. Никога нямаше да забрави тази гледка: Малвин, разпънат между два тъмни облака с формата на Краля и Кралицата на мъртвите, седнали на троновете си, висеше като удавен плъх на края на въже.
— Както вече казах, това не се отнася за теб — продължи Абу Ал-Ксаир. — Дори и без моето експертно мнение фактите са неоспорими. Документирано е, че в разговора си със сър Мортимър ти си заявил съвсем ясно, че ти самият няма да се превърнеш в демон. Казал си му, че ще осигуриш присъствието на такъв. Разбира се, ти си го излъгал, но това е напълно оправдано, например при обстоятелства, при които магьосникът се нуждае от защита, но не иска никой да пострада. Ти просто си оставил сър Мортимър да си мисли, че отнякъде си докарал демон, което в никакъв случай не нарушава суверенитета на демонското царство. Това, че сър Мортимър, неговите хора и пиратите, нападащи замъка, са повярвали, че ти си демон, си е тяхна грешка и тяхна отговорност. Спазил си магьосническото право и си защитил домакина си, без никой да пострада. Не си направил нищо лошо.
— Нищо лошо — повтори Джим с тих глас. В ума му изникна плажът, покрит с телата на мароканците, които войниците на сър Мортимър претърсваха и обраха най-безцеремонно.
— Не се тормози заради това — каза Абу Ал-Ксаир, сякаш бе прочел мислите на Джим. — Ако мароканците не бяха убити, щяха да загинат войниците на сър Мортимър, самият сър Мортимър, а най-вероятно и вие тримата. Нека да приключим с темата, да се подкрепим с храна и питиета и да поговорим за нещо по-интересно и по-приятно.
Джим усети леко подухване по тила си и след миг един облечен в зелено прислужник сервира на масата поднос със сладкиши и три малки чашки, чието съдържание приличаше на кафе. Слугата постави по една чашка пред Джим, Брайън и Абу Ал-Ксаир, а пред Хоб сложи купа с мляко, която духчето излочи като котка. Бокалът с водата и непознатият механизъм изчезнаха миг, преди появата на прислужника.
Абу Ал-Ксаир веднага сръбна от кафето си и отхапа от един от сладкишите. Джим смътно си припомни, че някъде бе чел, че този жест бе проява на добри маниери в тази част на света. Домакинът яде и пие преди гостите си, за да покаже, че нито храната, нито напитките са отровни.
Джим също повдигна чашката си към устните си. Както бе очаквал, напитката се оказа силно черно кафе с много захар. Забеляза как Брайън внимателно отпи и по лицето му се изписа изумление още преди да е поставил чашката обратно на масата. Тъй като досега е бил заобиколен само от преселници европейци, очевидно не бе пил нищо друго, освен вода и вино. Брайън бе достатъчно добре възпитан и не каза нищо за непознатата гореща напитка с особен горчиво-сладък вкус.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа вино — каза домакинът. — В къщи изобщо нямам от него. Навярно знаете, че Коранът забранява виното на правоверните мюсюлмани, какъвто съм аз. Доколкото успях да разбера, ти, Брайън, издирваш бащата на твоята любима, така че да получите благословията му и да сключите брак, а Джеймс в дух на приятелство те е последвал (макар и малко по-късно) и те е настигнал в Кипър.
— Точно така — кимна Брайън. Той бе отпил само една-две глътки от кафето, но вече бе изял пет от сладкишите. Джим забеляза, че броят им магически се допълва и подносът не оставаше празен, въпреки изядените количества.
Брайън продължи:
— Бащата на моята дама направи нещо, което малцина биха сторили в днешни времена — отправи се на кръстоносен поход. Той се надяваше, че съдбата ще бъде благосклонна към него. Дълго време нямахме вести от него, но наскоро един рицар се завърна от Изток и предаде на моята дама, че баща й бил видян в Палмира. Разбрахме, че това е град, който се намира навътре в сушата и до него се стига през Триполи17.