— Чувал съм за това — кимна Джим. Наистина бе така, въпреки че информацията едва сега изплува в съзнанието му. Беше едно от онези парченца познание, останало от двадесети век, когото Джим и Анджи бяха напуснали.
— А какво ще кажеш за самата магия? Как биха реагирали монголите, ако я приложа?
— Магията ще ти свърши добра работа и може дори да ти спечели уважението им. Ще те причислят към техните шамани, които всъщност са вид магьосници, но изпълняват и други функции, явявайки се като религиозни фигури в обществото на монголите.
— Като заговорихме за магия, много ми допада начина на регулиране на температурата в къщата. По магически начин ли става? — попита Джим.
— Това е един мой каприз — кимна домакинът, — подобен на желанието на твоя приятел Каролинус да поддържа около малката си къща цветя и зелена трева, независимо от сезона. Когато достигнеш първо ниво, синко, опитът ще те научи да постигаш целите си без магия, ще ти остава магическа енергия, с която да задоволяваш някои свои прищевки.
Абу Ал-Ксаир въздъхна и добави:
— Моята къща навява древни спомени, а архитектурата й припомня скъпата премъдрост от времето, когато нашата цивилизация беше в разцвета си на юг от Средиземно море. Имахме строители, учени и много мъдреци. Но после дойдоха монголите на Чингис хан, завладяха и разрушиха градовете ни. Заедно с тях изчезна и голяма част от научните постижения и мъдростта. Сега живея в самота и уединение и рядко ми се случва да беседвам с човек, който размишлява задълбочено и се вглежда в света, за да го проумее.
Домакинът замълча и леко разтърси глава, сякаш бе сънувал.
— Прекалено много говоря за себе си. По-важно е, че наред с древните мъдреци и учени и сега по света се срещат добри мислители. Ще пътуваш заедно с един такъв в кервана. Той все още е млад, бих казал на не повече от тридесет години и се казва Ибн-Тарик. Разговорът с него ще бъде истинско удоволствие за теб по време на дългия преход до Палмира. Някога яздил ли си камила?
— Не — отвърна Джим.
— Много е интересно — усмихна се Абу Ал-Ксаир.
Глава 17
В последствие Джим разбра, че язденето на камила си е цяло приключение, за което определението „интересно“ бе прекалено слабо определение.
Керванът, с който Джим, Брайън и Хоб бяха напуснали Триполи преди пет дни в предполагаема посока Палмира, се изкачваше по стръмна пътека в планините. Джим все още не знаеше как да контролира животното, което яздеше.
Заради невероятно дългите си крака камилата трябваше да коленичи, за да може ездачът да се качи на седлото. Всички в кервана, с изключение на Джим и също толкова непохватния в тази област Брайън, можеха да накарат камилата да коленичи, като просто потупат врата й с тънка пръчица. Изглежда Джим използваше пръчицата или прекалено леко, или прекалено силно и животното изобщо не му обръщаше внимание. Очевидно имаше определен трик, който трябваше да се усвои. Освен това камилата бе снабдена с юзди, с които би трябвало да се води като кон, но тя пренебрегваше усилията на Джим и в тази насока.
Това, което животното правеше, и то изцяло по своя инициатива, бе да върви бавно в колона с останалите камили. Щом другите спряха, и камилата на Джим спираше. Наред с това тя сумтеше, пръхтеше, душеше наоколо и бе толкова безразлична към ездача на гърба си, сякаш беше денк с багаж.
Една от положителните страни на камилата бе нейната походка, която бе много по-приятна от добре познатото тръскане на вървящия в тръс кон. Камилата местеше едновременно напред ту левите, ту десните си крака и в резултат седлото не се тръскаше, а се люлееше успокояващо. Джим установи, че по време на езда може дори да спи, още повече, че туарегското20 седло имаше отпред кръстачка, върху която ездачът можеше да подпре ръцете си, а върху тях и главата си. Всъщност, повечето от пътниците в кервана спяха извити над обикновените си камилски седла.