Докато размишляваше над всички тези неща, групата достигна до края на пътеката, която се виеше по планинския рид и следваше извивките на планината. Навлязоха в малка каменна долина, в която също имаше поток, извиращ от скалите. Водата образуваше малко езерце, преди да продължи надолу по склона.
Мъжете в началото на колоната вече се бяха събрали около езерцето и пиеха от него. При вида на водата Джим изведнъж усети силна изгаряща жажда. Ускори крачка към потока, но се натъкна на един от нападателите, който чакаше реда си край езерцето.
— Назад, невернико! — изрева един от мъжете, които бяха зад Джим. Гласът му бе свиреп и жесток и не вещаеше нищо добро, но Джим се възползва от възможността да поговори с него.
— Вижте, нямам представа къде се намирам и няма начин да избягам. Не може ли да свалите въжетата или с каквото там сте вързали китките ми или поне да ги поразхлабите? Ръцете ми изтръпнаха, а и няма да мога да пия, щом не мога да гребна от водата.
Вместо отговор мъжът зашлеви Джим по лицето с опакото на ръката си. Ударът бе така неочакван, че почти го събори на земята. Наоколо веднага се надигна врява и през тълпата си проби път друг мъж. Скоро насъбралите се отстъпиха, за да му направят път. Новодошлият пристъпи към Джим и попита онзи, който го бе ударил:
— Какво става тук?
— Опита се да избяга.
— Лъже! — извика друг глас.
Това беше Брайън, който си пробиваше път през плътно скупчилите се наоколо хора.
— Той само го помоли да разхлабят ремъците на ръцете му. Би трябвало да махнат както неговите, така и моите. Не сме въоръжени и няма къде да избягаме.
— Значи не се е опитвал да избяга? — попита мъжът.
— Разбира се, че не, да се продъните в Ада дано! Аз съм английски рицар и не лъжа!
Брайън изглеждаше зле. И двете му очи бяха насинени, носът му като че ли бе счупен, а по лицето му имаше няколко рани. Джим забеляза, че приятелят му куца.
— Той лъже… — започна отново мъжът, който бе ударил Джим, но новодошлият го зашлеви по същия начин, с опакото на ръката си.
— Тук аз решавам кой лъже! — каза водачът. — Неверниците казват истината, а ти не!
Джим си помисли, че ако не притежаваше способността да си послужи с магия, сигурно щеше да излъже не по-малко нагло от мъжа, който отнесе шамара.
— Махнете въжетата от китките им! — нареди водача, докато се връщаше обратно към потока. — И им дайте да пият! — добави той през рамо.
Джим усети как нечии пръсти хващат китките му и свалят ремъците. След миг се почувства като че ли ръцете му са били прекарани през най-сложната машина за мъчения, която средновековния мозък би могъл да измисли. Кръвта нахлу в дланите и пръстите му, но за момент Джим почти съжали, че са го развързали.
Брайън с нищо не показваше как се чувства, но вероятно изпитваше същото. Мъжете, които ги бяха пленили, стояха съвсем наблизо и на Джим му се стори, че с нетърпение чакат да видят признак на слабост или страдание. Джим успя да запази лицето си безизразно и болката бавно започна да отшумява. Вече усещаше как кръвта пулсира в пръстите му, после и това чувство изчезна и нараняванията по китките му привлякоха вниманието.
Джим повдигна ръцете си и ги огледа. Гледката не беше приятна. Ремъците се бяха врязали дълбоко в кожата и сега целите китки бяха в кръв. Джим и Брайън бяха допуснати последни до потока и след като пи, Джим изми ръцете си във водата. Оказа се, че китките са по-скоро ожулени, отколкото сериозно нарязани. Магията можеше да ги излекува, но имаше опасност употребата й в този момент да бъде забелязана. Колкото по-малко знаеха хората наоколо за способностите на Джим, толкова по-добре.
Брайън също изми нараненото си лице, което изглеждаше значително по-добре без засъхналата кръв. Оставиха ръцете и на двамата приятели свободни. Джим опипа дясната страна на главата си, където беше цицината. Установи, че мерките, взети спрямо мозъчното сътресение, бяха отстранили и последиците от удара.
Разрешиха им да вървят един до друг, където ширината на пътеката позволяваше това. Повечето от мъжете наоколо също вървяха пеша. Единствено водачът, който бе наредил да им отвържат ръцете яздеше начело на отряда.
Джим и Брайън мълчаха, след като с поглед постигаха съгласие относно положението си. Ескортът им бе достатъчно близо, за да чуе какво си говорят. Без съмнение, това не бе случайно. Джим сега вече не бе така доволен от факта, че всички в този свят изглежда говореха един и същ език.
Ако съществуваше такова разнообразие от езици, каквото бе налице в двадесетия век, от който идваше Джим, двамата с Брайън можеха да говорят на английски, без опасност пазачите им да ги подслушват. Биха могли дори да разговарят на провлачения диалект от Съмърсетшър21, където живееха. Англоговорещите го разбираха напълно, но за източното ухо звучеше абсолютно чуждо. Вероятно по-късно щеше да им се отдаде възможност да обсъдят ситуацията и да обменят мнения.