„Сега какво ще правим?“, попита Брайън докато минаваха покрай входа, през който бяха излезли двамата мъже. Той водеше към друг къс коридор, завършващ със затворена зелена врата.
„Не знам. Келб?“
„Да, господарю мой.“, отвърна кучето и изведнъж отново стана видимо.
„Близо ли сме до тайния изход?“, попита Джим.
„Трябва само да преминем през Рая. Това е мястото, в което водят новобранците. Там сигурно ще има асасини, но е без значение дали ще ни видят или чуят, защото ще сметнат, че сме част от това, което смятат за Рай. Възможно е дори да ни видят в съвсем друга форма.“
„Защо наричат центъра за индоктринация22 на новобранци «Рай»?“, попита Джим.
„Прости ми, господарю, но познанията ми са ограничени и не ми е известно значението на думата «индоктринация». На онова място водят хората, които искат да постъпят в редиците на хашашините, като предварително ги натъпчат с хашиш и им кажат, че отиват в Рая. Под влиянието на наркотика те си мислят, че наистина са в Рая.“
„Ще минем оттам невидими.“, каза Джим.
„Господарю, не е нужно…“
„Ще останеш невидим“, нареди Джим.
„Да, господарю.“
След малко свиха през една от страничните врати и влязоха в къс коридор, който завършваше с голяма порта, боядисана в златистожълт цвят и препречваща целия коридор. Гласът на Келб долетя от нищото.
— Прости ми, господарю — каза той с хрисим тон, — аз мога да мина през вратата, без да я отварям. Но не знам дали това се отнася и за теб, господарю.
— Благодаря ти, че ми обърна внимание — каза Джим. Той бързо си представи как заедно с другите две бълхи преминават през вратата сякаш тя е обикновена холограма. Погрижи се и за това, тримата с Хоб и Брайън да преминат оттатък, стоейки върху гърба на Келб.
Преминаха и се озоваха в огромна стая. Куполният й таван и горната част на стените бяха боядисани в лазурно синьо. Самото помещение бе заето с някакъв недодялан декор — имитация на оазис. Беше изключително нескопосан, сякаш е изработен от неопитните дърводелци на някой любителски театър. Навсякъде стърчаха изкуствени палми, увенчани с корони от изкуствени листа. Отнякъде духаше хладен въздух, а в центъра на басейна един фонтан бълваше водни струи на височина около три фута.
Около басейна, облегнали гърбове на изкуствените палмови дънери, седяха множество млади мъже. Повечето от тях изглеждаха дълбоко замислени или пък бяха затворили очи, без да се разбира дали спят или не. Присъстваха и няколко жени, на средна възраст и с делови изражения, чието главно занимание изглежда, бе да си приказват на групички и да ядат. Почти до всеки от лежащите мъже имаше подноси с храна, но почти никой не им обръщаше особено внимание. Мъжете изглеждаха напълно зашеметени.
Жените обаче изглеждаха изключително ангажирани с разговорите и храненето. От време на време някоя от тях ставаше, отиваше до някои от легналите мъже, почесваше брадичката му, шепнеше му нещо и изобщо му оказваше известно внимание. После ловко избягваше ответния вял опит за прегръдка и се връщаше при останалите жени. Или пък се отправяше към друг легнал мъж и повтаряше същата кратка процедура. Жените бяха облечени в няколко пласта леки полупрозрачни копринени дрехи, стигащи от врата до петите им в различни цветове.
Облеклата бяха хубави, но жените — не. Или поне на Джим му се стори, че не полагат никакви усилия да изглеждат приветливи.
„Какви са тези кръгли неща, които ядат?“, попита Брайън, загледан в една групичка жени.
„Овчи очи“, отвърна Келб.
На Джим му се догади, което, макар и само мислено, си оставаше неприятно усещане.
„Така ли?“ Брайън бе много заинтересуван. „Какви ли са на вкус? Ами онези, подобни на въжета неща, които дъвчат?“
„Агнешки черва“, отговори Келб. „Разбира се, съчетани са с ориз, захар, канела и други вкусни добавки.“
„Прилича ми на шотландска саздърма от агнешки дреболии“, заключи Брайън. „По време на Първия кръстоносен поход оттук сигурно са минали шотландци, които са се смесили с тези неверници…“
Брайън замълча, после добави:
„Явно им липсват елементарни маниери, след като ядат от обща паница. Вярно е, че си избърсват и почистват ръцете, но само от време на време. Освен това кърпите им не са от най-чистите, а и се хранят взаимно. Дават храна и на онези под дърветата.“
Брайън беше прав. Джим забеляза, че една от задачите на жените, които по всяка вероятност изпълняваха ролята на хури (девойки, забавляващи блажените в мюсюлманския Рай), бе от време на време да разтребват от храната върху подносите и да я слагат в устата на лежащите мъже. Това обаче те правеха рядко. Най-често погалваха или леко пощипваха замаяния кандидат-асасин и преминаваха към следващия.