— Добре — отстъпи гасконецът. — Останете тук. Ще сторя всичко възможно.
— Напускате ли ни?
— Налага се.
Той се качи на партера, махна с ръка за сбогом на Алесандра, затвори първо желязната врата, а след това премести и дървената ламперия.
Зад стъклата на прозорците танцуваха факли.
Марсиак хвана здраво един голям и тежък гардероб в коридора, с огромно усилие го премести и го разположи пред стената със скривалището. Трябваше да го обърне на обратно, преди да го остави на мястото му, а по вратата вече кънтяха ритници. Задъхан, изпотен, той най-после постигна целта си и успя дори да се убеди какво е сторил: Алесандра и Валомбър не рискуваха нищо, освен ако на някого не му хрумнеше да премести този гардероб.
Марсиак побягна през градината в момента, когато входната врата стана на трески.
Той прескочи някаква стена, озова се насред малка уличка, излезе на улица „Канониса“8 и видя хора, които бягат към „Парижката Света Богородица“. Драките разбиваха вратите на последните домове на улица „Каноничен съвет“. Изхвърлени през прозорците тела лежаха в локви кръв върху паветата. Мъже, жени, деца, свещеници — никой не беше пожален. Скоро щеше да дойде редът и на малката уличка „Църковен псалт“.
Марсиак знаеше, че не може да стори нищо особено, освен да подканя изоставащите и да подтиква всички да се спасяват. Имаше люде, които не напускаха домовете си, защото ги беше страх от Архай и не подозираха, че ги заплашва нова опасност. Гасконецът започна да удря по вратите, по прозорците, викаше с пълно гърло, но това беше напразно, тъй като голямата камбана на катедралата го заглушаваше, а след нея хиляди камбани в Париж биеха тревожно. Побеснял от безсилие, той сякаш долови някакво движение зад прозореца на близката къща, разби вратата с ритник, влезе и започна да крещи.
Под стълбището се открехна малка вратичка и един изплашен мъж промуши глава в пролуката.
— Трябва да тръгвате, господине! — рече му Марсиак. — Тук не сте на сигурно място!
— Но…
— Сам ли сте?
— Не. С жена ми… и… с децата. В мазето са.
— Да побързат, иначе всички ще умрете тук! — разпореди се гасконецът. — И аз с вас — добави той тихо, като на себе си.
Когато се върна, мъжът носеше тригодишно момченце и държеше за ръка момиченце. Съпругата му го следваше. Беше в напреднала бременност, ходеше трудно, болеше я. Марсиак ѝ помогна да премине през ниската врата.
Шум от счупено стъкло долетя от кухнята, от страна на градината.
— Какво е това? — разтревожено попита жената.
— Бързо! — тихо я подкани гасконецът.
Но момиченцето се разплака: сив драк мародер се появи в стаята.
— Бягайте! — изкрещя Марсиак. — Към „Парижката Света Богородица“! Бягайте!
Той измъкна рапирата си и застана готов за бой, докато семейството с двете деца пое по улицата.
Сивият драк също извади оръжието си, а към него веднага се присъедини и друг драк — той беше черен, с рапира в ръка. Двамата започнаха да се приближават. Марсиак отстъпи и преобърна някаква маса, която му пречеше. Черният драк се кикотеше неудържимо, а в мрака очите му светеха безумно. Сивият драк вървеше малко несигурно, но се държеше. С ритник Марсиак изхвърли табуретка към черния драк, който ловко избегна удара и още по-силно се разхили. Драките се раздалечиха един от друг с намерението да принудят противника си да се сражава на два фронта. Щом видя това, на лицето на гасконеца се изписа сериозно безпокойство. Като че ли започна да размахва рапирата си колебливо и сивият драк го изгледа с презрение и превъзходство…
Това продължи, докато Марсиак изви лявата ръка зад гърба си, изведнъж измъкна пистолет и стреля. Сивият драк падна като кютюк, улучен право в челото. Изумен, черният драк реагира много късно: гасконецът вече беше скочил пъргаво напред и заби острието си в сърцето му.
Марсиак извади рапирата си, изправи се и погледна към двата трупа.
Прояви се като вероломен, но ефикасен противник.
Без повече да разсъждава, излезе на прага и видя, че Черните гвардейци заемат позиции по улицата, докато други бойци охраняваха бягащите, помагаха на тези, които се затрудняваха, носеха онези, които вече не можеха да ходят. Появиха се точно навреме: драките стигнаха до улица „Канониса“ и бяха принудени да отстъпят заради димящите пушкала.