Настоятелката не отговори.
Нямаше настроение да признае пред Д’Орсан, че е излъгала краля — нещо, което Ла Фарг знаеше, че ще стори. Така че как можеше сега да обвини Остриетата, че са освободили със сила една пленница, която беше отрекла да крие? Познаваше Ла Фарг. Знаеше, че той ще надделее, ако се опита да го срази.
Побледняла и разтреперана от безсилен гняв, тя нареди камбаната да млъкне и да върнат на фенера обичайната му белота.
— Също така намерете задоволително обяснение за цялата тази бъркотия.
Ла Фарг и Балардийо напуснаха Лувъра на коне и се присъединиха към останалите, които ги чакаха на седлата пред Новия мост. Всички се усмихваха. Особено Анес и Марсиак. Но също Ленкур и дори Сен Люк под мустак. Чувстваха облекчение и задоволство. Бяха победили.
С блестящ от гордост поглед, техният капитан леко кимна, докато лъчезарният Балардийо, намигна съучастнически на младата жена.
Отново бяха заедно — не беше нужно да казват каквото и да било.
— Да се връщаме — рече Ла Фарг.
4.
Седналият пред огледалото дракон беше приел образа на елегантен благородник с фини черти и руси коси. Беше учудващо бледен, очите му на влечуго светеха с тъмен блясък, докато приказваше. Огледалото, с което общуваше, отразяваше не неговото лице, а това на събеседника му: стар червен дракон с масивна и люспеста глава, увенчана с троен костен гребен, беше изникнал от повърхността му и блестеше в полумрака. В Мадрид, където се намираше, този друг дракон също имаше човешки вид. Но магическите огледала разкриваха истинската природа на тези, които ги използваха.
— Смятате ли, че убийството на Алхимика беше грешка? — запита червеният дракон.
— Не зная, Ересиарше3.
— Вече получих упреци за това… Но Алхимика беше наясно каква цена трябва да плати. Можехме ли да го оставим в ръцете на шатленките и да поемем риска да разкрие нашите тайни, когато го измъчват?
— Разбира се, че не. Обаче…
— Наследникът все още може да се появи — продължи Ересиарха, без да слуша другия. — Нищо не трябва да му попречи! Нищо не трябва да възпрепятства плановете ни!
Пред огледалото Благородника замълча. Той изчака червеният дракон да се успокои и рече:
— Аз съм верен и отдаден вам, Ересиарше. Обаче господарите на Първата ложа са нетърпеливи. Нашите противници не престават да припомнят усилията и огромните средства, които Черният нокът посвети на Великия промисъл. Мнозина са готови да ги послушат. Засега успях да преодолея донякъде неуспеха ни, но…
— Това беше неуспех на Алхимика, само на него!
— Въпреки това Черният нокът иска от нас да постигнем резултати.
— Ще стане.
— Кога?
— Много скоро.
Арканите
1.
В деня след бягството си Анес пожела да се поклони на гроба на Алмадес. И тъй като възнамеряваше да отиде сама, Балардийо я проследи дискретно до гробището, където я наблюдаваше отдалече.
Знаеше, че е нещастна и страда. Впрочем всичко, което тя изпитваше, го вълнуваше. Той споделяше радостите и скърбите ѝ, съмненията и удоволствията ѝ, ядовете и съжаленията ѝ. Не можеше да е щастлив, ако тя не беше, и това продължаваше, откакто Анес бе поверена на неговата опека, веднага след като се роди, от баща ѝ — напълно безразличен към съдбата на единствената си дъщеря.
В малкото гробище Балардийо се скри зад един надгробен паметник, когато забеляза, че Анес се връща. Той я чу да минава и изчака да стигне до оградата, за да излезе от скривалището си. Но вероятно беше се забавил прекалено дълго. След като се огледа и не я видя, изруга и се хвърли напред, мислейки си, че не знае дали е тръгнала наляво, или надясно. Излезе от гробището почти тичешком, спря и с биещо до пръсване сърце потърси с поглед младата баронеса след тълпата, заливаща парижката улица.
— Не можа да се сдържиш.
Той успя да се овладее да не подскочи и придавайки си безразличен вид, се обърна с достойнството на прелат.
Скръстила ръце, присвила единия си крак, Анес се беше облегнала на стената на гробището. Беше облечена като ездачка с рапира през кръста — ботуши, панталони до коленете, корсет от кървавочервена кожа над бяла риза. Това привличаше вниманието на минувачите, но тя не им обръщаше внимание. Гологлава, с развети черни коси, гледаше него, Балардийо, и никого другиго.
— Моля? — измрънка той.
— Не можа да се сдържиш и ме проследи — рече и се приближи към него.
Старият войник, който беше ужасно почервенял от жегата, отстъпи назад.