— Освен заплахата от дракон, който ще разруши Париж ли?
— Да, освен това.
Анес остави четката и галейки шията на коня си, призна:
— Непрекъснато мисля за това, което ми каза сестра Беатрис. Или по-скоро за онова, което се опита да сподели с мен… Опитвам се да си спомня всяка нейна дума, но словата ѝ бяха толкова объркани…
И тъй като Ла Фарг, който слушаше изпълнен с внимание, я окуражи да продължи, младата баронеса рече със зареян далеч напред поглед:
— Стана дума за Аркани… И за някакъв наследник… А също и на Алхимика от Сенките.
— За Алхимика ли? Напълно ли си сигурна?
Анес присви рамене.
— Не бих могла да се закълна, но дълго размислях. Струва ми се, че експедицията, която сестра Беатрис е ръководила в Елзас, е имала за цел да унищожи някакъв дракон. В края на краищата тя е бяла вълчица. И тъй като я е съпровождал отряд Черни гвардейци… Впрочем само сражение срещу дракон може да е предизвикало ужасяващото състояние на слабост, в което беше изпаднала, когато я срещнах. Мисля дори, че видението, което сподели с мен, се е появило по време на битката срещу този дракон там, в Елзас…
— И драконът е бил Алхимика.
— Да.
— Ето защо сестра Беатрис е искала да те предпази от него. Но тя не е можела да знае, че ние го заловихме, вероятно е смятала, че кралицата все още е в опасност.
— Така мислех и аз, да.
— Но вече мислиш другояче ли?
— Не зная — отвърна Анес и се ядоса на самата себе си. — Вече нищо не зная.
Ла Фарг стана и като постави ръка върху рамото на младата жена, изчака тя да го погледне в очите, за да ѝ каже:
— Алхимика е мъртъв, Анес.
Несигурна, тя леко се отстрани.
— Не зная, капитане… Обаче… Обаче нещо ми говори, че все още не сме приключили окончателно с него.
2.
Седнал в каретата си, която напредваше равномерно, с подложени под нозете и на кръста му възглавници, кардинал Ришельо рече:
— Колебая се.
— Ще ида лично да водя преговорите — заяви отец Жозеф. — И ако нищо не постигнем, все още ще има време да се откажем.
— С риск да огорчим папата.
— Наистина — призна монахът капуцин.
Той беше петдесетинагодишен, облечен със сукнено расо и обут със сандали, а за колан му служеше обикновено въже. Отдавна беше най-привилегированият съветник на Кардинала, неговото „Сиво Преосвещенство“ действаше винаги тайно.
— Сигурни ли сме поне, че успяхме да изтръгнем всичко от този мъж? — тревожно запита Ришельо. — В края на краищата не толкова отдавна той попадна в ръцете ни.
— Струва ми се, да.
— Разпитваха ли го?
— Да, монсеньор. Много пъти. Шатленките, понякога дори в мое присъствие.
Кардиналът сведе поглед към Малкия приятел, който дремеше на коленете му, а верижката като че ли не го притесняваше. Обичаше много това драконче, което му беше подарък от краля. Пурпурният му цвят беше рядкост, но първият министър на Негово Величество отдаваше толкова внимание на влечугото не само по тази причина.
— Бих искал да зная защо папата държи толкова много на този човек — рече той.
— Вероятно за да разбере какво ни е разкрил.
— Предлага ли ни нещо в замяна за нашия пленник?
— Почти нищо. Но тъй като сме длъжници на Рим…
Двамата мъже дълго се гледаха един друг, докато най-после Ришельо запита:
— Къде трябва да се случи това?
— В замъка в Марьой сюр И5.
— Добре. Заемете се с тази работа… Но се погрижете да постигнете успех. Погрижете се също така Сестрите на Сен Жорж да не си напъхат носовете прекалено бързо в играта, тъй като те биха желали да запазят маркиз Дьо Ганиер само за себе си.
Тази сутрин Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, обърна особено внимание на външния си вид.
Гладко избръснат, с грижливо подрязани мустаци и брадичка, той облече чиста риза и обу чорапи, нахлузи панталони до коленете и облече изгладен дублет, още топъл от ютията на хазайката му. Предишната вечер беше излъскал ботушите си. Огледа се, завъртя се, за да оцени елегантността си от всички страни. Оправи портупея си и закачи на него бялата рапира, след което се убеди, че тя елегантно виси от лявата му страна и е прилежно прибрана в ножницата. За последен път хвърли взор към красивата синя мантия, просната на леглото, и затвори вратата на скромната си стая, която беше подредена и почистена.
След като нахлупи шапката си по стълбите, той се срещна с Атос, който го чакаше долу, на улица „Кокатрикс“ в уречения час. Поздравиха се сърдечно, преди да отидат да вземат конете си от близката конюшня. Времето беше хубаво, но и двамата не му обърнаха никакво внимание. Все пак Лепра си помисли, че трябва да внимава да язди с гръб към слънцето.