– Точно така – включи се майка му.
– Можеш ли да си спомниш за някакъв момент, в който те да са останали сами с компютъра ти, дали са го използвали, когато ти не си бил наблизо?
Той не отговори. Остана с приведена напред глава и подсмърчаше през равни интервали. Майка му все още държеше ръката си върху гърба му.
– Можеш ли да се сетиш, Ян? Когато Мартин и Андреас бяха у вас, имаше ли момент, в който да не си бил при тях, докато те са седели на компютъра?
70.
Малко повече от един час по-късно автобусът беше стигнал Гардермуен. Те слязоха и отидоха в залата за заминаващи. Йоаким поведе към кафенето до гишето за чекиране и намери свободна маса.
– Какво ще искаш? – попита Йоаким, когато Хенрик свали раницата си и седна на един от столовете. – Нещо за пиене, нещо за ядене?
– Ще летим ли? – попита Хенрик.
Йоаким поклати глава.
– Не искаш ли?
Хенрик кимна. Неспокойният израз на лицето му се беше върнал.
– Не, няма да летим. Какво ти се прави? Едно безалкохолно?
– Да, благодаря, една "Фанта" – поръча си Хенрик.
Йоаким отиде и донесе чаша "Фанта" и едно черно кафе и чаша вода за себе си. Седна на масата точно срещу Хенрик. Йоаким продължително се взираше в стената от стъкло срещу пътя. Вътре прииждаха равномерни потоци от пътници, идващи от автобусите, такситата и личните автомобили отпред.
– Няма ли да разгледаме самолетите?
– Напротив – отвърна Йоаким, – веднага. – Приведе се към Хенрик. – Можеш ли да почакаш малко тук? Има само едно нещо, което трябва да уредя.
Хенрик внимателно отпи глътка от чашата и кимна. Огледа се. Около тях кипеше трескава дейност. Пътници идваха и си отиваха в безкраен поток.
Йоаким стана.
– Веднага се връщам – каза той и отиде към гишето за билети на самолетни компании малко по-нататък. При гишето на "Норуиджън"[36] той си взе номерче и се нареди на опашката.
Погледна към Хенрик, който седеше там почти неподвижно.
Няколко минути по-късно дойде и неговият ред. Една жена зад плота му се усмихна.
– Два еднопосочни билета до Трондхайм – заръча Йоаким. – За мен и сина ми, който е на 11 години. Кога е първият полет?
– В 19:30 часа. – Тя го погледна въпросително.
– Добре. Два билета, да са колкото е възможно по-евтини. – Той се усмихна.
– Билети на ниска цена струват... общо 1210 крони – пресметна тя.
– Благодаря, ще ги взема.
Веднага след това се запъти обратно към масата, където Хенрик седеше и чакаше. Билетите бяха платени с кредитна карта.
"Колко жалко, че няма да се използват" – помисли си той, когато отново се върна на мястото си.
Хенрик видимо беше преместил чашата с безалкохолно. Йоаким се наведе и отвори ципа на чантата си. Поразрови малко, докато не намери онова, което търсеше, но въпреки това задържа ръцете си вътре.
– Имам малка изненада.
Хенрик погледна под масата.
– Да?
Йоаким извади две бейзболни шапки. Държеше по една във всяка ръка.
– Коя искаш?
Както можеше да се очаква, Хенрик избра тази с логото на "Харли Дейвидсън". Баща му я подаде, Хенрик веднага я нагласи и си я сложи на главата. Баща му си сложи другата
– Във войнишки стил и цветове.
Йоаким отпи глътка от поизстиналата чаша с кафе.
– Е, ще поразгледаме ли малко? – попита той.
– Ами добре.
Йоаким преметна чантата на рамото си и отидоха към залата. Пред всички гишета за чекиране имаше бавно пълзящи опашки от хора, които теглеха след себе си куфарите.
Хенрик вървеше плътно зад него и се оглеждаше с ококорени очи наоколо.
– Може би не си бил тук преди, а? – попита Йоаким.
– Напротив – изненада го Хенрик.
– И накъде си пътувал?
– На юг, с мама.
– Тогава може би сте били тук рано сутринта, така ли?
– Не си спомням – отвърна Хенрик.
Бавно минаха през въртящите се врати, през които се бяха озовали вътре. Точно отпред на тротоара видяха хора, зажаднели за цигари и седящи около пепелници, огромни като варели. Вървяха по тротоара. Йоаким внимаваше да държи лицето си обърнато към сградата. С шапките на главите си и двамата бяха малко по-трудно разпознаваеми. Повървяха доста, докато не видяха самолетите, които кацаха и излитаха. Постояха там известно време един до друг и гледаха.
Йоаким клекна пред Хенрик.
– Хайде да се връщаме обратно – предложи той. – Ще се качим на експресния влак на летището.
Лицето му за първи път просветна.
– Да, така ще направим – каза той.
– Трябва да уредя нещо. – Йоаким остави чантата си на земята, отвори ципа, разтърси се и извади един бял наново залепен пощенски плик. – Само трябва първо да изпратя това.