Ех, колко свеж и чист беше нощният въздух след зловещината на гробницата. Колко беше приятно да видиш как облаците се надбягват, а лунната светлина проблясва между тях, докато те пресичат и кръстосват небето — като радостта и тъгата в човешкия живот. Колко беше приятно да вдишваш от чистия въздух, непокварен от смърт и разложение, и колко одухотворително да съзреш горящата червенина в небето отвъд хълма и да чуеш глухата далечна глъч, която бележи живота в един огромен град. Всеки беше сериозен и се справяше по свой начин. Артър мълчеше и както забелязах, полагаше усилия да схване целта и вътрешния смисъл на тази мистерия. Аз сам бях доволно търпелив и почти изкушен отново да хвърля съмнение, като се съглася със становището на Ван Хелзинг. Куинси Морис беше флегматичен подобно на човек, който приема всичко с хладнокръвие и смелост и чувства, че на всяка цена трябва да участва. Понеже не биваше да пуши, той си отряза едно хубаво парче пресован тютюн и го задъвка353. Колкото до Ван Хелзинг, той си имаше своите занимания. Първо взе от чантата си нещо, наподобяващо тънка вафлена бисквита, което беше грижливо завито в салфетка, след това извади с две шепи някакво белезникаво вещество, подобно на тесто или маджун. Той натроши вафлата на прах и го омеси в буцата с ръце. После взе цялото и като го оформи на тънки ивици, започна да ги поставя в процепите между вратата на гробницата и касата. Това малко ме озадачи и понеже бях наблизо, го попитах какво прави. Артър и Куинси също дойдоха, защото любопитството им надделя.
— Затварям гробницата, така немъртвата не би могла да влезе — отвърна той.
— И това нещо, което сложихте там ли ще го направи? — попита Куинси. — Всемогъщи Скот!354 Това някаква уловка ли е?
— Уловка е.
— Какво е това, което използвате?
Този път въпросът беше на Артър. Ван Хелзинг почтително повдигна шапка, като отговори:
— Нафора. Донесох я от Амстердам. Имам индулгенция355.
Този отговор стресна и най-скептичните от нас и почувствахме спонтанно, че при намерения, сериозни като тези на професора, намерения, които до този момент вече го бяха накарали да използва най-свещеното от всичко за него, нямаше как да не му се доверим356. С почтително мълчание заехме местата, които ни бяха определени, в близост около гробницата, но скрити от погледа на всеки минувач. Съжалих останалите, особено Артър. Сам бях подготвен от предишните си посещения, прекарани в страховити бдения, но въпреки това, дори аз, който отричах доказателствата само до преди час, почувствах как сърцето ми се свива. Никога гробниците не бяха изглеждали толкова мъртвешки бледи, никога кипарисите, тисовете или хвойните не въплъщаваха така погребалната меланхолия, никога дърветата и тревата не се бяха полюшвали и шумолели толкова злокобно, никога клоните не са скърцали толкова тайнствено и никога далечният нощен кучешки вой не е вещаел такава печал.
Мълчанието продължи дълго, една голяма болезнена празнота и след това пронизително „Шшшш!“ от професора. Той посочи. Далече надолу по алеята с тисовете видяхме приближаваща се бяла фигура — неясна бяла фигура, която държеше нещо тъмно до гърдите си. Силуетът спря и в този миг лъч лунна светлина падна върху преминаващите облачни маси и откри с потресаваща яснота тъмнокоса жена, облечена в погребален саван. Не можехме да видим лицето, защото беше приведено над нещо, което забелязахме, че е едно русокосо дете. Последва тишина и кратък пронизителен вик като на заспало дете или пък куче, докато лежи пред огъня и сънува. Тръгнахме напред, но предупредителният жест на професора, който стоеше зад едно тисово дърво, ни спря, а след като вдигнахме очи, бялата фигура се движеше отново напред. Сега беше достатъчно близо, за да я видим ясно, а луната все още грееше. Сърцето ми се смрази и дочух хлипа на Артър, когато разпознахме чертите на Луси Уестънра. Луси Уестънра, ала толкова различна. Миловидността се бе превърнала в твърдост на елмаз, безсърдечна жестокост, а непорочността — в сладострастна поквара. Ван Хелзинг пристъпи. Покорни на неговото движение, всички ние също излязохме напред. И четиримата застанахме в редица пред вратата на гробницата. Професорът вдигна фенера си и дръпна затъмнителя. На концентрираната светлина, която обля лицето на Луси, забелязахме, че устните ѝ бяха алени от прясна кръв, а една струйка се стичаше по брадичката, като петнеше чистотата на погребалните ѝ одежди.
Побиваха ни тръпки от ужас. По треперещата светлина забелязах, че дори желязното самообладание на Ван Хелзинг го беше изоставило. Артър беше до мен и ако не бях сграбчил ръката му, за да го задържа, щеше да падне.
353
„(…) флегматичен (…) задъвчи.“ — тук „флегматичен“ е вид характер от психологична гледна точка. Морис наистина е типичен представител на флегматиците, които имат склонност към лек живот, лесно запазват душевно спокойствие, приемат и преодоляват трудностите в живота, говорят малко и пестеливо.
354
„Всемогъщи Скот!“ — американски възглас на почуда, произлизащ от името на ген. Уинфийд Скот (1786-1866), който предвождал една от американските армии в Мексиканската война (1846-1848), но бил толкова напълнял, че не можел да язди.
355
Индулгенция — акт, с който Католическата църква е опрощавала грехове срещу определено заплащане. В случая грехът на Ван Хелзинг е, че не използва нафората по предназначение.
356
„(…) най-свещеното от всичко за него (…)“ — по-горе (19 август в дневника на Сюърд) вече беше спомената доктрината за Истинското Присъствие. За Ван Хелзинг като католик нафората е тялото на Христос, за останалите трима, които са англиканци и протестанти, тя е само символ, затова е по-свята само за него.