Всички погледнахме към Артър. Той разбра какво сме сторили — с безпределна деликатност му отстъпвахме правото неговата ръка да направи отново спомена ни за Луси свещен вместо нечист. Затова пристъпи напред и макар ръката му да трепереше, а лицето му да бе бяло като сняг, каза смело:
— Верни мой приятелю, от дъното на разбитото си сърце ви благодаря. Кажете ми какво трябва да сторя и няма да се поколебая!
Ван Хелзинг положи ръка на рамото му и каза:
— Смел младеж! Само миг кураж и всичко свършва. Този кол трябва да се забие в нея. Ще бъде страховито изпитание — не бива да се лъжем, но ще продължи само за кратко и след това ще бъдете по-удовлетворен, отколкото болката ви е била голяма. От тази черна гробница ще излезете на повърхността, сякаш тъпчете по въздух. Но не бива да се поколебавате, когато веднъж сте започнали. Просто помислете, че ние, вашите верни приятели, сме наблизо и се молим за вас през цялото време.
— Продължавайте — каза дрезгаво Артър. — Кажете ми какво трябва да сторя.
— Хванете кола с лявата си ръка и бъдете готов да поставите върха му над сърцето, а чука задръжте в дясната. След това, когато започнем молитвата си за починалата — аз ще го чета361, тук имам книгата, а другите ще повтарят — ударете в името Божие, че така всичко с починалата, която обичаме, да бъде наред, а немъртвата да си отиде.
Артър взе кола и чука и щом веднъж се настрои за действие, ръцете му повече не трепнаха. Ван Хелзинг отвори требника си и започна да чете, а заедно с Куинси повтаряхме, доколкото ни се отдаваше. Артър постави върха над сърцето и забелязах как той потъва в бялата плът. След това Артър удари с цялата си сила.
Нещото в ковчега се преви и от разтворените червени устни излезе грозен, смразяващ кръвта крясък. Тялото се тресеше, трепереше и мяташе в бурни конвулсии. Острите бели зъби захапаха, докато не прерязаха устните, и устата се покри с червена пяна. Но Артър така и не се поколеба. Той изглеждаше като въплъщение на Тор, докато нетрепващата му ръка се издигаше и падаше, забивайки по-дълбоко и по-дълбоко кола на смилението, а в същото време кръвта от пронизаното сърце бликаше и струеше на тласъци наоколо. Лицето му беше безизразно и сякаш озарено от висш дълг. Гледката ни даде смелост и гласовете ни сякаш закънтяха из малката гробница.
А след това конвулсиите и тръпките по тялото намаляха, зъбите спряха да тракат, а лицето — да се криви. Накрая тя се отпусна неподвижно. Ужасната задача беше приключила.
Чукът изпадна от ръката на Артър. Той се олюля и щеше да падне, ако не го бяхме хванали. Големи капки пот се стичаха по челото, а дъхът му излизаше на сподавени пресекулки. Наистина беше напълно изцеден и ако нещо повече от човешко чувство не го бе подтикнало да извърши това, никога нямаше да го преодолее. За няколко минути бяхме толкова заети с него, че дори не погледнахме към ковчега. Когато го направихме обаче, шепот на потресаваща изненада плъзна помежду ни. Бяхме се втренчили толкова обсебени, че Артър, който беше седнал на земята, се изправи, дойде и също погледна. В този момент една непозната за него искра на доволство премина по лицето му и напълно разсея мрачното униние, което го обливаше.
Там, в ковчега, вече не лежеше противното Нещо, което толкова презирахме и така бяхме намразили, че делото по унищожението му беше поверено като привилегия на онзи, който има най-голямо основание за нея, а Луси — каквато я помнихме приживе, с лице, чиято миловидност и непорочност нямаха равни. Истина е, че по него личаха изтощението, болката и терзанията от последните ѝ дни, но те ни бяха скъпи, защото будеха спомените ни за нея. Всички до един почувствахме, че светият мир, който обгръща като слънчевата светлина измъчения лик и тяло, беше само тленен символ и олицетворение на покоя, който щеше да властва вовеки.
Ван Хелзинг се приближи и положи ръка върху рамото на Артър с думите:
— А сега, Артър, приятелю мой, скъпи младежо, простено ли ми е?
Напрежението се стопи, когато той взе ръката на стареца в своята и като я вдигна до устните си, я притисна към тях и каза:
— Простено! Бог да ви благослови, задето върнахте душата на моята любима, а на мен — спокойствието.
Той сложи ръце върху рамената на професора и като положи глава на гърдите му, поплака тихо, докато ние стояхме неподвижно. Щом вдигна лице, Ван Хелзинг му каза: