Заварих всички останали у дома. Мина изглеждаше уморена и бледа, но направи галантен опит да бъде щастлива и бодра. Свива ми се сърцето, като помисля, че трябваше да крия от нея и така съм причинил тревогите ѝ. Слава Богу, че това ще бъде последната нощ, в която тя ще наблюдава нашите съвещания и ще усеща болката от несподелянето на тайните ни. Събрах цялата си смелост, за да се задържа на разумното решение да я оставим настрани от нашата зловеща задача. Изглежда някак по-примирена или поне самият въпрос сякаш ѝ е станал неприятен, понеже, когато се направи някакъв случаен намек, тя наистина потръпва. Радвам се, че взехме решението си навреме, тъй като с едно такова чувство нарастващото ни познание би я измъчило.
Не можех да разкажа на другите за наученото през деня, преди да останем сами, затова след вечеря — последвана от малко музика, за да запазим някакво приличие дори пред себе си — заведох Мина до нейната стая и я оставих да си легне. Скъпото момиче беше по-привързано към мен откогато и да било и ме прегърна така, сякаш искаше да ме задържи, но имаше много за разказване и излязох. Слава Богу, премълчаването на нещата не променяше отношенията ни.
Когато отново слязох, заварих всички останали събрани около печката в кабинета. Във влака бях описал нещата дотук в дневника и просто им го прочетох като най-добро средство да ги поставя в течение със сведенията ми. Когато привърших, Ван Хелзинг каза:
— Много сте се потрудили днес, приятелю Джонатан. Без съмнение сме по следите на липсващите сандъци. Ако открием всички в онази къща, тогава работата ни е близо до привършване. Но ако някои ги няма, трябва да търсим, докато ги открием. Тогава ще нанесем последния си coup402 и ще изправим подлеца пред неговата истинска гибел.
Всички помълчахме известно време, а после изведнъж г-н Морис се обади:
— Кажете как ще влезем в тая къща?
— Влязохме в другата — отвърна бързо лорд Годълминг.
— Но, Арт, това е различно. Взломихме къща в Карфакс, но под прикритието на нощта и зад оградата на двора. Ще бъде страшно различно да ограбиш къща на „Пикадили“ независимо дали през деня или нощта. Признавам, че не виждам как ще влезем вътре, освен ако онова посредническо птиченце може да ни намери някакъв ключ. Вероятно ще знаем, когато утре получиш писмото му.
Веждите на лорд Годълминг се сключиха, той стана и се разтъпка из стаята. След малко спря и каза, като ни изгледа един след друг:
— Куинси разсъждава благоразумно. Нещата с взломяването стават сериозни. Веднъж се измъкнахме, но сега имаме изключителна работа на дневен ред… освен ако не открием панерчето за ключове на графа.
Понеже нищо не можеше да бъде направено преди сутринта и тъй като щеше да бъде най-малкото препоръчително да изчакаме, докато лорд Годълминг получи вести от хората на Мичъл, решихме да не предприемаме някакви активни действия преди закуска. Доста време останахме да пушим, обсъждайки въпроса от различни гледни точки и варианти за действие. Използвах възможността да запиша в дневника всичко до този момент. Много ми се спи и ще си лягам…
Само още ред. Мина спи дълбоко, диша спокойно. Сбърчила е чело, сякаш мисли дори в съня си. Все още е прекалено бледа, но не изглежда толкова изтощена, колкото сутринта. Надявам се, че утрешният ден ще излекува всичко това. У дома в Ексетър тя пак ще бъде на себе си. Но ех, как ми се спи!
1 октомври. Отново се озадачих от Ренфийлд. Настроенията му се менят толкова бързо, че ми е трудно да ги следя, и понеже те винаги значат нещо повече от собственото му здраве, представляват изключително интересно изследване. Тази сутрин отидох да го видя, след като отблъсна Ван Хелзинг. Поведението му беше като на човек, владеещ съдбата. Всъщност той владееше съдбата посвоему. Изобщо не се интересуваше от нищо, случващо се на самата земя, витаеше в облаците и наблюдаваше всички слабости и нужди на нас, простосмъртните. Реших да се възползвам от случая, като науча нещо, и го попитах:
— Какво става с мухите напоследък?
Той ми се усмихна доста високомерно — такава усмивка, каквато би се появила върху лицето на Малволио403, — когато ми отвърна:
— Мухата, мой любезни сър, има една забележителна черта — крилата ѝ символизират безплътната енергия на психическите способности. Древните са направили добре, когато са изобразили душата като пеперуда!
403
Малволио — герой от Шекспировата комедия „Дванадесета нощ“. Прочутите му усмивки се появяват в началото на действие 3, сцена 4.