— Желаете ли малко захар, за да привлечете мухите си отново наоколо?
Той сякаш се събуди на мига, поклати глава и отвърна през смях:
— Не особено! Все пак мухите са си жалки твари! — след малко добави: — Но също толкова не искам душите им да жужат около мен.
— А паяците? — продължих.
— Да вървят по дяволите! Каква е ползата от тях? Нямат какво да изядеш или… — той внезапно прекъсна, сякаш си спомни за някакъв забранен за обсъждане въпрос.
„Така, така! — помислих си. — Това е вторият път, когато ненадейно спира на думата «изпия». Какво означава това?“
Ренфийлд изглеждаше сигурен, че е допуснал грешка, понеже побърза, за да отклони вниманието ми:
— Подобни неща изобщо не ме вълнуват. „Плъхове, мишки и подобни дребни гадини“407, както Шекспир казва, могат да се нарекат „фураж за пилета от хамбара“408. Преодолял съм всички тези нелепости. Можете да поискате от някой да яде молекули с чифт китайски клечки, колкото и да ме заинтересувате от по-нисшите хищници, когато зная какво ме очаква.
— Разбирам — казах аз. — Искате нещо голямо, в което можете да впиете зъби? Как бихте закусили със слон?
— Що за безсмислени глупости говорите!
Той съвсем се разгорещи, затова реших да го притисна повече.
— Чудя се — казах замислено аз — как ли изглежда душата на слон!
Постигнах ефекта, който целях, защото той веднага престана с високомерието и се превърна отново в дете.
— Не искам душата на слон, нито нечия друга! — каза той.
За няколко мига остана унил. Изведнъж скочи на крака с искрящи очи и всички белези на прекомерно умствено вълнение.
— Вървете по дяволите вие и душите ви! — изкрещя той. — Защо ме тровите с тях? Не са ли ми достатъчни болката, притесненията и тревогите и без да мисля за души?
Понеже изглеждаше много враждебен, реших, че щеше да изпадне в нов хомициден пристъп, затова надух свирката си. Веднага обаче щом направих това, той се успокои и каза с извинение:
— Простете ми, докторе. Самозабравих се. Няма да се нуждаете от помощ. Така съм притеснен със собствените си мисли, че лесно избухвам. Само ако знаехте проблема, пред който ще се изправя и чието решение търся, щяхте да бъдете снизходителен, да ме съжалите и извините. Умолявам ви, не ме слагайте в усмирителна риза. Искам да мисля, а не мога да го правя свободно, когато тялото ми е в затвор. Сигурен съм, че ще разберете!
Очевидно се владееше, затова когато санитарите дойдоха, им казах, че не е важно, и те се оттеглиха. Ренфийлд наблюдаваше как си тръгват и когато вратата се затвори, той каза с голяма самоувереност и ласкателство:
— Д-р Сюърд, вие бяхме много снизходителен към мен. Бъдете уверен, че съм ви много, много признателен!
Реших, че е добре да го оставя в това настроение, и затова си тръгнах. Определено има над какво да се размишлява при това негово състояние. Една част от думите му изглежда съставят онова, което американските интервюиращи наричат „история“, стига някой да ги подреди в правилен ред. Ето ги:
Не би споменал „пия.“
Страхува се от мисълта да бъде обременен с „душата“ на каквото и да било.
Не се страхува, че нещо от „живота“ ще му липсва в бъдеще.
Презира всички по-нисши форми на живот, макар че се бои да не бъде преследван от душите им.
Логически всичко това сочи в една посока! Той е сигурен, че ще придобие някакъв по-висш живот. Той се страхува от последствията — бремето на душата. Значи се е насочил към човешки живот!
А увереността?
Мили Боже! Графът е бил при него и някакъв нов ужасяващ кроеж се задава!
По-късно. След обиколката си отидох при Ван Хелзинг и му споделих подозренията си. Той съвсем се угрижи и след като за известно време размишлява по въпроса, ме помоли да го заведа при Ренфийлд. Направих го. Щом се приближихме до вратата, чухме безумецът да си пее весело, както правеше някога във времена, които сега изглеждат толкова далечни. Когато влязохме, видяхме с изумление, че той беше разпръснал захарта си както преди, а мухите, есенно сънливи, жужаха из стаята. Опитахме се да го накараме да говори по темата от предишния ни разговор, но той не искаше и да слуша. Продължи да пее, все едно не бяхме там. Беше взел парче хартия и го сгъваше в един бележник. Трябваше да си тръгнем също толкова незабелязани, колкото и когато влязохме.
407
„плъхове, мишки и подобни дребни гадини“ — цитат от „Крал Лир“ на Шекспир. Репликата изрича Едгар, който се прави на луд. Тя продължава със „се храни Том седем години“ (сравни с пр. на В. Петров, където погрешно пише „пет“, за да се запази ритъма на български език) Интересно е, че подобно на последните 3 споменати в този ден Шекспирови пиеси отново имаме д. 3, с. 4. Сборът на двете цифри прави седем. Цитирането на всички тях става именно тук — на седмото споменаване на 1 октомври в романа. Мисля, че Стокър отново ни е оставил код, който насочва към последната цитирана тук Шекспирова пиеса и по-точно фразата „Князът на мрака е джентълмен“, която отново е изречена от Едгар и съставя ред 142 от д. 3, с. 4 на трагедията (1+4+2=7). Стокър е познавал из основи тайнописа, използван от посланици и тайни агенти, още от невръстна възраст. Започнал е заниманията си, преди да навърши седем години, благодарение на книгата