Най-накрая дойде момент, в който беше очевидно, че пациентът започва бързо да гасне и можеше във всеки момент да умре. Погледнах към професора и улових погледа му, насочен към мен. Заговори със строго лице:
— Няма време за губене. Думите му могат да струват много животи. Така си мислех, докато седя тук. Може да е заложена нечия душа! Ще оперираме точно над ухото.
Без нито дума повече Ван Хелзинг проведе операцията. За още няколко мига дишането беше все така хрипливо. След това пациентът си пое дъх толкова продължително, че сякаш гърдите му щяха да се разкъсат. Внезапно очите му се отвориха и се втренчиха с безумно и безпомощно изражение. Това продължи за кратко и след малко то се стопи в радостно изумление, а от устата му долетя въздишка на облекчение.
— Ще бъда мирен, докторе — докато говореше, той се размърда конвулсивно. — Кажете им да ми свалят усмирителната риза. Сънувах нещо ужасно и то така ме изтощи, че не мога да се движа. Какво е станало с лицето ми? Чувствам го цялото подуто и ме боли ужасно.
Той опита да извърне глава, но дори само от това усилие очите му сякаш отново се превърнаха в стъкло и по тази причина внимателно го обърнах. Тогава Ван Хелзинг каза с тих и сериозен глас:
— Разкажете ни съня си, г-н Ренфийлд.
Щом чу това, лицето му се проясни въпреки обезобразяването му и той заговори:
— Д-р Ван Хелзинг. Колко мило от ваша страна, че сте тук. Дайте ми малко вода, пресъхнаха ми устните. Ще се опитам да ви разкажа. Сънувах…
Той прекъсна и сякаш загуби съзнание.
— Бренди — в кабинета ми е — бързо! — обърнах се тихичко към Куинси.
Той изтича и се върна с чаша, гарафа бренди и кана вода. Навлажнихме изпръхналите устни и пациентът бързо се съвзе. Изглежда обаче нараненият му агонизиращ мозък е работил в промеждутъка, понеже, когато дойде в пълно съзнание, той ме погледна пронизващо с измъчено и объркано изражение, което никога няма да забравя, и каза:
— Не бива да се заблуждавам, не беше сън, а жестока реалност.
Тогава очите му зашариха из стаята и щом попаднаха на двете фигури, които търпеливо седяха отстрани на леглото, той продължи:
— Ако все още не бях сигурен, щях да се уверя по присъствието им.
За миг очите му се затвориха — не от болка или сънливост, а съзнателно, като че събираше всичките си сили, за да издържи. Когато ги отвори, той каза, несдържано и по-оживено, отколкото досега:
— Бързо, докторе, бързо. Умирам! Чувствам, че имам само няколко минути и след това ще да се върна към смъртта — или нещо по-лошо! Наквасете устните ми отново с бренди. Има нещо, което трябва да кажа, преди да умра или преди клетият ми смазан мозък да го стори. Благодаря ви! Беше онази нощ, след като ме оставихте, когато ви умолявах да ме пуснете да си вървя. Тогава не можех да продумам, понеже чувствах езика си вързан, но с изключение на това бях трезв колкото и сега. Отчаянието ме измъчваше дълго след като си отидохте. Сякаш продължи с часове. Тогава ме заля внезапен покой. Умът ми като че отново се проясни и осъзнах къде се намирам. Чух как кучетата лаят зад нашата сграда, но не където беше Той!
Докато говореше, очите на Ван Хелзинг не мигаха, но ръката му се протегна, срещна моята и я сграбчи силно. Той обаче не се издаде, а само кимна лекичко и с тих глас каза: „Продължете“. Ренфийлд започна отново:
— Той се качи до прозореца с мъглата, както често съм го виждал и преди, но тогава беше плътен — не дух, и очите му бяха свирепи, сякаш беше гневен. Той се смееше с червените си устни и острите му бели зъби блестяха на лунната светлина, когато се обърна да погледне назад към дървесния пояс, откъм който лаеха кучетата. В началото не исках да го поканя вътре, макар да знаех, че както винаги иска именно това. Тогава той започна да ми обещава някои неща — не на думи, а като ги правеше.
Той беше прекъснат от професора с една дума:
— Как?
— Като ги караше да се появят точно както преди пращаше вътре мухи, когато слънцето грееше: огромни, тлъсти и сочни със стомана и сапфир по крилете, и големи нощни пеперуди вечерта с череп и кръстосани кости на гръбчетата им.
Ван Хелзинг му кимна, като ми прошепна неволно:
— Acherontia Aitetropos от Sphinges — която наричате „мъртвешка глава“415.
415
Мъртвешка глава — или на латински: