Пациентът продължи, без да спира.
— Тогава той започна да шепти: „Плъхове, плъхове, плъхове! Стотици, хиляди, милиони и всеки от тях — по един живот, и кучета да ги ядат и също — котки. Всички са животи! Всички с червена кръв, съдържаща години живот в себе си, а не просто жужащи мухи!“. Присмях му се, защото исках да видя какво може да направи. Тогава кучетата завиха далеч оттатък притъмнелите дървета на Неговия дом. Посочи ми към прозореца. Аз станах и погледнах навън. Той вдигна ръце и сякаш изкрещя без думи. Черна лавина се разля навсякъде по тревата, прииждаща във формата на пламък. Тогава Той раздели мъглата надве и видях хиляди плъхове с искрящи червени очи като Неговите, само че по-малки. Той протегна ръка, а те всички спряха и мисля, че сякаш изрече: „Всички тези животи ще ти дам, да, и много още и по-могъщи през безбройните векове, ако паднеш и ми се поклониш!“416. И тогава червена пелена, с цвета на кръвта, сякаш се спусна над очите ми и преди да осъзная какво върша, вече бях отворил прозореца и Му казвах: „Влезте, Господарю и Повелителю!“. Плъховете всички си бяха отишли, но Той се пъхна в стаята през рамката, макар че беше отворена само на инч — точно както сама Луната често се промъкваше през най-тясната пролука, а после сияеше пред мен в своята пълнота и великолепие.
Гласът му отслабваше, затова отново навлажних устните му с бренди, и той поднови историята си, но изглежда паметта му беше продължила сама през промеждутъка, защото разказът му бе отишъл по-напред. Щях да му кажа да се върне назад, но Ван Хелзинг ми прошепна:
— Оставете го да продължи. Не го прекъсвайте. Той няма как да се върне и може би не би успял изобщо да започне отново, ако веднъж загуби нишката на мисълта си.
Ренфийлд продължи:
— Цял ден чаках да получа вести от него, но не ми изпрати нищо, нито дори една месарка и когато луната изгря, му бях много ядосан. Веднага щом се мушна през прозореца, макар да беше затворен, без дори да почука, побеснях. Той ми се усмихна подигравателно, бялото му лице погледна от мъглата с искрящите си червени очи и тръгна, сякаш аз бях никой, а притежаваше сам цялото място. Дори не миришеше по същия начин, когато мина покрай мен. Не можех да го задържа. Стори ми се, че някак г-жа Харкър беше дошла в стаята.
Двамата мъже, които седяха на леглото, станаха и се приближиха, заставайки зад него, така че да не ги вижда, но откъдето можеха да чуват по-добре. Те бяха безмълвни, но професорът се стресна и потрепери. Лицето му обаче стана още по-мрачно и строго. Ренфийлд продължи, без да забележи:
— Когато г-жа Харкър влезе да ме види този следобед, тя не беше същата. Беше като чая, след като чайникът е напълнен отново.
Тук всички помръднахме, но никой не каза и дума. Той не прекъсна:
— Не разбрах, че беше тук, докато не проговори, но тя не изглеждаше по същия начин. Бледите хора не ме вълнуват. Допадат ми с много кръв в тях, а нейната сякаш всичката беше изтекла. Тогава не обърнах внимание, но когато тя си тръгна, се замислих, и обезумях от ярост, че Той ѝ отнема живота — усещах, че останалите потръпнаха също като мен, но иначе останахме спокойни. — Затова, когато Той дойде тази нощ, бях подготвен за Него. Видях мъглата да се прокрадва вътре и я сграбчих здраво. Чувал съм, че лудите притежават неестествена сила, и понеже знаех, че съм такъв — във всеки случай понякога, — реших да използвам мощта си. Ах, и Той също го почувства, защото излезе от мъглата, за да се бори с мен. Държах го здраво и мислех, че ще победя, понеже нямах намерение Той да вземе още от живота ѝ, докато не видях очите Му. Те се врязаха в мен и силата ми се разпадна като вода. Той се изплъзна от нея и щом опитах отново да Го притисна, ме вдигна и тръшна на земята. Падна червена пелена, чу се звук като от мълния и мъглата сякаш се прокрадна под вратата417.
Гласът му изнемогваше, а дъхът ставаше по-хриплив. Ван Хелзинг инстинктивно се изправи.
— Сега знаем най-лошото — каза професорът. — Той е тук и знаем защо. Може би не е прекалено късно. Нека се въоръжим — по същи начин, както онази нощ, но без да губим време, нямаме нито един излишен миг.
Какъв беше смисълът да изказваме опасенията си, по-точно онова, в което бяхме убедени, с думи — споделихме ги и без тях. Всички побързахме да вземем от стаите си същите вещи, които носихме, когато влязохме в къщата на графа. Професорът вече беше подготвил своите и щом се срещнахме в коридора, ги посочи многозначително и каза:
— Никога не ги оставям и няма да го направя, докато това безрадостно дело не завърши. И вие бъдете разумни, приятели мои. Врагът, с който си имаме работа, не е обикновен. Уви! Уви, че се налага скъпата мадам Мина да страда!
416
„(…) ако паднеш и ми се поклониш!“ — библейска фраза, изречена от дявола, когато изкушава Иисус в пустинята: „Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“ (Мат. 4:8-9)
417
„(…) излезе от мъглата да се бори с мен (…)“ — сцената напомня на библейската борба между Яков и ангела, която продължила цяла нощ. Яков щял да победи, но ангелът се допрял до става на бедрото му и я изкълчил. Той обаче не пуснал съперника си, докато не получил благословията му (Битие 32:24-28). При представянето на Ренфийлд (25 май) д-р Сюърд споменава, че поредица от нещастия ще балансира помрачения му ум. Борбата му с Дракула показва, че човешкото в него все пак надделява пред голямата опасност, с която се сблъсква. Докторът е бил прав.