Той прекъсна. Гласът му секваше и не знаех дали яростта или ужасът надвива в сърцето ми.
Спряхме пред вратата на Харкърови. Арт и Куинси се отдръпнаха и последният каза:
— Налага ли се да я безпокоим?
— Трябва — отвърна мрачно Ван Хелзинг. — Ако вратата биде заключена, ще я разбия.
— Няма ли това да я изплаши ужасно? Не е обичайно да се нахлува така в стаята на една лейди!
Професорът каза важно:
— По принцип сте прав, но това е на живот и смърт. За един лекар всички стаи са еднакви, а дори да не бяха, тази нощ за мен всички са като една. Приятелю Джон, щом завъртя дръжката, ако вратата не се отвори, слагате ли рамото си и бутате и вие също, приятели мои. Сега!
С тези думи той завъртя дръжката, но вратата не помръдна. Ние се хвърлихме върху нея. Тя се разби с трясък и едва не паднахме по очи в стаята. Всъщност професорът падна и му помогнах, когато се изправи на ръце и колене. Онова, което видях, ме смрази. Усетих как космите на тила ми се изправят като четина, а сърцето ми замира.
Луната беше толкова ярка, че въпреки плътната жълта щора всичко в стаята се виждаше. На леглото до прозореца лежеше Джонатан Харкър. Той дишаше тежко, сякаш беше в ступор418, а лицето му се багреше в червенина. Коленичила на отсамния край на леглото, обърната напред, беше облечената в бяло фигура на неговата съпруга. От същата страна стоеше висок слаб мъж, облечен в черно. Беше с гръб към нас, но на мига забелязах, че всички разпознахме графа — във всяко отношение, дори по белега на челото му. Лявата му ръка стискаше двете китки на г-жа Харкър и ги държеше настрана, изпъвайки напълно ръцете ѝ. Дясната се беше впила в нейния тил, натискайки главата ѝ надолу към гърдите му. Бялата ѝ нощница бе изцапана с кръв, а тънка струйка се процеждаше от голите гърди на мъжа, които се виждаха от разкъсаната му дреха. Начинът, по който бяха застанали, ужасно напомняше на дете, което натиска носа на коте в паничка мляко, за да го накара да пие. Щом нахълтахме в стаята, графът се обърна с лице към нас и адският поглед, за чието описание бях чувал, изведнъж светна пред мен. Червените му очи горяха със сатанински гняв. Огромните ноздри на бледия орлов нос се разшириха и потрепнаха, а острите бели зъби зад пълните устни, от които капеше кръв, изскърцаха като на див звяр. С един замах той запрати жертвата си назад върху леглото, сякаш беше хвърлена от високо, и като се обърна, скочи към нас. Но в този миг професорът вече бе на крака и държеше напред плика със светата нафора. Графът внезапно спря точно както клетата Луси беше направила пред гробницата си, и отстъпи. Той се отдръпваше все по-назад и по-назад, докато ние, издигнали разпятията си, се приближавахме. Лунната светлина секна ненадейно, щом един огромен черен облак заплава през небето, а когато газената лампа пламна от кибритената клечка на Куинси, не видяхме нищо освен разпръскваща се пара. Докато я наблюдавахме, тя пропълзя под вратата, която, отскачайки след внезапното ѝ отваряне, се беше затръшнала в старото си положение. Ван Хелзинг, Арт и аз тръгнахме към г-жа Харкър, която вече си бе поела дъх и надала безумен, пронизващ ушите отчаян писък, за който сега ми се струва, че ще звънти в главата ми, докато съм жив. За няколко секунди тя остана да лежи разсъблечена в беззащитната си поза. Лицето ѝ беше мъртвешко с бледност, която изпъкваше от кръвта, обагряща устните, страните и брадичката. От гърлото ѝ се процеждаше струя кръв. Очите ѝ бяха обезумели от ужас. Тогава тя вдигна пред лицето си своите клети безсилни ръце, а по бялата кожа личаха червените белези от страховитата хватка на графа и от нея се откъсна глух сиротен плач, пред който ужасяващият писък изглеждаше само като моментен израз на иначе безкрайна печал. Ван Хелзинг се приближи и внимателно дръпна покривката на леглото върху тялото ѝ, докато Арт, след като погледна към лицето ѝ за миг, побягна от стаята. Професорът ми прошепна:
— Джонатан е в ступор, какъвто знаем, че Вампирът може да причини. Няма как да направим нищо за бедната мадам Мина през следващите няколко минути, докато се съвземе. Трябва да го събудя!
Той навлажни една кърпа със студена вода и с нея започна да го удря леко по лицето. През цялото време съпругата му държеше длани пред лицето си и ридаеше по начин, който разкъсваше сърцето ми. Аз вдигнах щората и погледнах през прозореца. Блясъкът на луната беше силен и забелязах как навън Куинси Морис тича по моравата и се скрива в сянката на едно огромно тисово дърво. Учудих се защо прави това, но в същия миг чух краткото възклицание на Харкър, когато частично се върна в съзнание, и се обърнах към леглото. На лицето му, както се очакваше, се изписа изражение на безумно удивление. За няколко секунди изглеждаше зашеметен, но след това пълното съзнание сякаш наведнъж нахлу в него и той подскочи. Съпругата му, сякаш тласната от бързото движение, се обърна към него с разтворени ръце, за да го прегърне. Веднага обаче тя отново ги сви и като събра лакти, задържа длани пред лицето си и затрепери, докато леглото под нея не се разклати.
418
Ступор — състояние на вцепенение, при което човек е напълно безчувствен и обездвижен, но в съзнание, което се разбира, защото очите са отворени и следят обстановката.