Както обикновено Ван Хелзинг предварително беше помислил за всички останали и бе подготвил точен разчет на действията ни.
— Вероятно е добре — каза той, — че при срещата ни след посещението в Карфакс решихме да не правим нищо със сандъците, които са там. Бяхме ли предприели нещо, графът сигурно щеше да отгатне замисъла ни и без съмнение да вземе предварителни мерки, за да осуети подобен опит по отношение на останалите, но сега той не знае за нашите намерения. Не, повече, по всяка вероятност не му е известно, че подобна сила съществува за нас като да стерилизираме леговищата му, така че той никога да не ги използва както преди. Сега сме толкова по-напред в сведенията ни относно месторазположението на сандъците, че когато сме огледали къщата на „Пикадили“, може да ги проследим до последния. Днешният ден тогава е наш и в него е надеждата ни. Слънцето, което изгря над скръбта ни тази сутрин, ни пази при своя път. Докато не залезе довечера, това чудовище трябва да остане в какъвто и образ да е сега. Той не може да излезе извън ограниченията на земния си подслон. Не може да се стопи като дим, нито да изчезне в пукнатини, цепнатини или пролуки. Ако мине през входа, той трябва да отвори вратата като смъртен. И така имаме този ден да издирим всичките му леговища и да ги стерилизираме. По този начин, ако все още не сме го хванали и унищожили, ще го принудим да отстъпи на място, където залавянето и погубването му биха били сигурни до време.
Тук подскочих, не бях в състояние да се сдържа при мисълта, че минутите и секундите, така безценни и наситени с живота и щастието на Мина, отлитат. Докато говорихме, действията ни бяха невъзможни. Ван Хелзинг обаче вдигна предупредително ръка.
— Не, приятелю Джонатан — каза той, — в това най-прекият път към дома е и най-дълъг, както казва поговорката ви. Ще действаме заедно, при това страшно бързо, когато настъпи моментът. Но помислете, при всяко положение ключът за проблема е в онази къща на „Пикадили“. Графът може да е купил много домове. За тях той ще притежава нотариални актове за придобиването, ключове и други. Ще има хартия, на която пише, ще има чекова книжка. Сигурно разполага с много вещи, които той трябва да държи някъде, и защо не в това толкова централно и спокойно място, където може да влиза и излиза от предния или задния вход по всяко време, когато в разгара на трафика никой няма да забележи. Ще отидем там и ще претърсим тази къща и щом научим какво крие, тогава правим каквото нашият приятел Артър нарича с ловните си фрази „запуши дупката“425, и така залавяме стария ни лисан… така, нали?
— Тогава нека отидем веднага — извиках аз, — пилеем толкова безценно време!
Професорът не помръдна, а само каза:
— А как да влезем в онази къща на „Пикадили“?
— Без значение! — възкликнах. — Ще я разбием, ако се наложи.
— А полицията ви? Къде ще бъдат те и какво ще кажат?
Смаях се, но знаех, че ако той иска да отлага, значи има разумни причини. По тази причина казах възможно най-спокойно:
— Не чакайте повече, отколкото е необходимо. Без съмнение знаете на какво мъчение съм подложен.
— Ах, дете мое, това и правя. Наистина, нямам желание да увелича страданията ви. Но само помислете какво можем да направим, докато целият свят е на крака. След това ще настъпи нашият час. Мислих и мислих и ми се струва, че най-простият начин е и най-добър от всички. Сега искаме да влезем в къщата, но нямаме ключ, нали така? — Кимнах. — Сега си представете, че вие действително бяхте нейният собственик и все още не можете да влезете, но смятате, че не бихте се примирили с взломявансто ѝ. Какво бихте направили?
— Щях да намеря сигурен ключар и да му възложа отварянето на вратата с шперц.
— А полицията ви? Щяха да се намесят, нали?
— О, не! Не и ако знаят, че човекът е нает законно.
— Тогава — рече, докато гледаше към мен също толкова настойчиво, колкото и говореше, — всичко, което се подлага на съмнение, са скрупулите на наелия го и убеждението на полицаите ви дали той има чиста съвест, или пък не. Полицията ви сигурно наистина има усърдни до фанатичност и вещи — ах, колко вещи! — мъже в преценката на човешката душа, щом се главоболят по такива въпроси. Не, не, приятелю мой Джонатан, ако махнете катинара на хиляда необитаеми къщи във вашия Лондон или в които и да е град по света и ако го направите, както законно се прави, и по времето, когато е правилно да се извърши това, никой няма да се намеси. Четох за един джентълмен, който имал доста хубава къща в Лондон, и когато отишъл за лятото в Швейцария и заключил имота си, някакъв крадец дошъл, счупил един прозорец отзад и влязъл. След това той отворил кепенците отпред и излязъл навън през вратата пред очите на полицията. После организирал търг в този дом, направил обявление и поставил голяма табела и когато денят дошъл, продал на един виден търговски агент всички вещи на онзи друг човек, който ги притежавал. Тогава той отишъл при един строителен предприемач и му продал къщата с уговорка да я събори и изнесе всичко за определен период от време. И вашата полиция и други власти му услужвали всячески. А щом собственикът се върнал от екскурзията си в Швейцария, заварил само празна дупка, където бил домът му. Всичко това било направено en régie426, а в нашата работа ние също трябва да сме en régie. Не бива толкова рано, та полицаите, които няма много да му мислят, да го сметнат за странно, а вместо това ще сме там след десет часа, когато наоколо е пълно с хора, и подобни неща щяха да бъдат свършени, стига да бяхме наистина собственици на къщата.
425
„Запуши дупката“ — при лов, най-често на лисици и язовци, когато животното трябва да бъде хванато живо, дупката се запушва и задимява. Така то е принудено да търси изход.