— Ах, скъпа моя мадам Мина, това определено е промяна — каза той, потривайки ръце. — Вижте, приятелю Джонатан, днес си върнахме нашата мила мадам Мина, каквато беше преди!
След това той се обърна към нея и каза със задоволство:
— А какво трябва да направя за вас? Защото в този час не ме викате без причина.
— Искам да ме хипнотизирате! — каза тя. — Направете го преди зората, понеже чувствам, че тогава ще мога да говоря, и то свободно. Побързайте, защото времето изтича!
Без нито дума той ѝ направи знак да седне в леглото.
Втренчен в Мина, той започна да прокарва една след друга дланите си пред нея от горната част на лицето ѝ надолу. Тя се взираше в него съсредоточено за няколко минути, през които сърцето ми биеше като механичен чук, понеже чувствах, че настъпва някакъв решителен момент. Постепенно очите ѝ се затвориха и тя остана вцепенена като дънер. Само по нежното надигане на гръдта ѝ можеше да се разбере, че е жива. Професорът направи още няколко движения с ръка, а след това престана и забелязах, че челото му беше покрито с едри капки пот431. Мина отвори очи, но не приличаше на същата жена. Погледът ѝ беше отнесен, а в гласа ѝ се долавяше непозната за мен тъжна замечтаност. Професорът вдигна ръка, подканяйки към тишина, и ми направи жест да доведа останалите вътре. Те дойдоха на пръсти, затваряйки вратата след себе си, и застанаха до края на леглото, за да гледат. Мина, изглежда, не ги виждаше. Мълчанието беше нарушено от гласа на Ван Хелзинг, който говореше ниско, за да не прекъсне потока на мислите ѝ:
— Къде сте?
— Не зная — отговори безразлично тя. — Сънят не може да има място, което да нарече собствено.
За няколко минути последва тишина. Мина седеше скована, а професорът се взираше втренчено в нея. Всички останали бяхме затаили дъх. В стаята ставаше все по-светло. Без да сваля поглед от лицето на Мина, д-р Ван Хелзинг ми направи знак да вдигна щората. Изпълних заръката му и денят сякаш нахлу вътре. Една червена ивица се разрасна внезапно и розовата светлина заля стаята. В същия миг професорът заговори отново:
— Къде сте сега?
Отговорът беше отнесен, но затова си имаше причина. Тя изглежда се опитваше да си обясни нещо. Бях я чувал да използва същия тон, когато чете стенографските си бележки.
— Не зная. Всичко ми е непознато!
— Какво виждате?
— Не мога да видя нищо. Пълен мрак е.
— Какво чувате?
Долових напрежението в търпеливия глас на професора.
— Плискането на вода. Наблизо е, ромоли, подскачат малки вълнички. Чувам ги отвън.
— Тогава сте на кораб?
Всички се спогледахме, опитвайки се да разберем нещичко един от друг. Бояхме се дори да си помислим. Отговорът дойде скоро:
— Ах, да!
— Какво друго чувате?
— Хора трополят над мен, тичат наоколо. Скърца верига и чувам звънтежа от езика на шпила432, който опира в хлапавото колело433.
— Какво правите?
— Вцепенена съм — ах, толкова съм вцепенена. Сякаш съм мъртва!
Гласът заглъхна. Тя дълбоко си пое дъх като заспала и очите ѝ се затвориха отново.
До този момент слънцето беше изгряло и ни обливаше светлината на деня. Д-р Ван Хелзинг положи ръцете си върху раменете на Мина и внимателно облегна главата ѝ на възглавницата. За няколко мига тя лежеше като спящо дете, а след това с дълбока въздишка се събуди и загледа учудено, задето вижда всички около себе си. „Насън ли съм говорила?“ беше всичко, което тя каза. Изглеждаше обаче, че ситуацията беше ясна за нея и без да ѝ казваме. Въпреки това изгаряше от желание да разбере. Професорът повтори разговора и тя заяви:
— Тогава нямаме и минута за губене, вече може да е твърде късно!
Г-н Морис и лорд Годълминг тръгнаха към вратата, но спокойният глас на професора ги извика обратно:
— Стойте, приятели мои. Този кораб, където и да е, вдигаше котва, докато тя говореше. Има много, които в този момент правят това във вашето огромно Лондонско пристанище434. Кой от тях търсим? Слава Богу, че отново имаме някаква улика, макар че накъде може да ни отведе, не знаем. Някак сме останали слепи. Слепи по наш, човешки начин — обръщайки се назад, ние виждаме какво сме могли да видим, като гледаме напред, ако сме били в състояние да гледаме напред тогава, и да видим онова, което сме можели да видим! Уви, това изречение е пълна каша! Сега можем да сме наясно какво е имал наум графът, когато сграбчи онези пари, въпреки че страховитият нож на Джонатан го излага на опасност, от която дори той се бои. Искал е да избяга. Чухте ме, да ИЗБЯГА! Разбрал е, че само с един останал сандък и няколко мъже, които го преследват както кучета лисица, този Лондон не е бил място за него. Той е взел последния си сандък с пръст на борда и напуска тази земя. Иска да избяга, но не! Ние го следваме. „Дръж!“, както приятелят Артър би казал, когато сложи червения си редингот!435 Старата ни лисица е хитра, ах, толкова хитра и затова трябва да я последваме също с хитрост. Аз съм не по-малко хитър и отскоро обмислям намеренията му. Междувременно можем да си отдъхнем спокойно, понеже има вода между нас, която той не иска да пресича и която не би могъл и да желае — освен ако корабът трябваха да акостира, а дори тогава само между отлива и прилива и при най-високата точка на последния. Вижте, слънцето тъкмо изгря и целият ден до залез е наш. Нека се изкъпем, облечем и да си направим закуска, от която всички имаме нужда, и можем спокойно да похапваме, след като той не биде на една и съща земя с нас.
431
„(…) движения с ръка (…) пот.“ — действията, които Ван Хелзинг използва, напомнят месмеризъм. При него с такива действия на дланите лекарите от края на XVIII и началото на XIX в. са насочвали енергиите на пациента в различни посоки, докато лекувания изпаднел в транс. В първите години на XIX в. този метод бил отречен от науката, въпреки че продължил да се използва. Едно обаче било сигурно — трансът, който той предизвиквал, бил реален, което накарало различни учени, най-често бивши месмеристи, да го изследват. Накрая шотландският хирург Джеймс Бранд (1795-1860) дал рационално обяснение на феномена и открил пред света хипнозата, която по-късно била доусъвършенствана и призната. Бранд използвал техниките на месмеризма, за да предизвика този транс, а впоследствие те също били заменени. Изглежда Ван Хелзинг има неговия метод на работа, което може би говори, че преди се е занимавал с месмеризъм.
432
Шпил — приспособление за навиване на въжета в корабите. Представлява голяма макара, поставена хоризонтално, която се върти при ръчен натиск.
433
Хлапаво колело — вид зъбчато колело, което се върти, следвано от език, закрепен в близост до него. Зъбците са направени така, че щом езикът влезе между тях, то да не се върти назад. По този начин колелото се движи само в една посока. Шпилът има такова колело в основата си, за да не се развърта въжето на него заради тежестта на товара в другия му край.
434
Лондонско пристанище — пристанището на Лондон, което се простира по поречието на Темза в града до Северно море. По това време е било най-голямото пристанище на света.
435
„Дръж (…) червения си редингот!“ — по това време, както и по-късно, ловът на лисици в Англия е своеобразен спорт, участниците в който са на коне и винаги облечени в червени рединготи. Зад тях ходят специално обучени за целта кучета. Щом някой от ловците забележи лисицата, той извиква