Тя изгледа умолително всички ни поред и накрая спря поглед на съпруга си.
— Кой е този път? — попита Ван Хелзинг пресипнал. — Кой е този път, по който не трябва — не бива — да поемаме?
— Този, който води до смъртта ми независимо дали чрез моята или нечия друга ръка, преди по-голямото зло да се е разразило напълно. Зная, а вие също, че ако бях мъртва, щяхте да освободите безсмъртната ми душа, както направихте с тази на моята клета Луси. Ако смъртта и страхът от нея бяха единственото, което се изпречваше на пътя ми, нямаше кончината ми тук, сега, сред приятели, които ме обичат, да бъде презряна от мен самата. Но смъртта не е всичко. Не ще повярвам, че да умреш в един такъв момент, когато пред нас има надежда и усилни задължения, е по Божия воля. По тази причина аз от моя страна се отказвам от сигурността на вечния покой и пристъпвам към неизвестното, което може би таи най-черното от нашия свят и отвъдното!
Всички мълчахме, защото несъзнателно усещахме, че това беше само прелюдия. Израженията на другите бяха замръзнали, а това на Харкър придоби пепелявосив оттенък. Той вероятно предусещаше по-добре от всички нас какво ще последва. Тя продължи:
— Ето това мога да хвърля в наследствената маса446 — нямаше как да не забележа чудатия правен термин, който тя използва напълно сериозно в подобен момент. — Какво ще даде всеки един от вас? Зная за животите ви — бързо продължи тя, — това е лесно за смелите мъже. Вашите животи са от Бога и можете да Му ги върнете, но какво ще дадете на мен? — Тя погледна отново въпросително, но този път избягна лицето на съпруга си. Куинси изглежда разбираше. Той кимна и нейното лице светна. — Тогава аз ще ви кажа ясно какво желая, защото в тази връзка между нас не бива да има съмнителни положения. Трябва да ми обещаете до един — дори ти, любими мой съпруже, — че дойде ли моментът, ще ме убиете.
— Кой е този момент?
Гласът беше на Куинси, но напрегнат и тих.
— В който промяната в мен ви убеди, че е по-добре да умра, отколкото да живея. Когато плътта ми е мъртва, тогава, без да отлагате и миг, ще забиете кол в мен и ще отрежете главата ми или каквото друго би ми дало покой!
Куинси пръв се изправи на крака след кратко мълчание. Той коленичи пред нея и като взе ръката ѝ, каза тържествено:
— Аз съм само един грубиянин, който вероятно не е живял, както един мъж трябва да живее, за да заслужи подобно отличие, но ви се кълна във всичко свято и скъпо за мен, че ако някога настъпи този миг, няма да избягам от дълга, който поставяте пред нас. Обещавам ви също несъмнено да направя всичко, защото дори само ако се усъмня, ще приема, че моментът е настъпил!
— Верни мой приятелю! — беше всичко, което тя успя да каже през сълзи, а сетне се наведе и целуна ръката му.
— Кълна се в същото, скъпа моя мадам Мина! — каза Ван Хелзинг.
— И аз! — заяви лорд Годълминг.
Те коленичиха един след друг пред нея, за да положат клетвата. Аз ги последвах. Тогава съпругът ѝ се обърна с плах поглед към нея, едновременно пребледнял и позеленял, а снежнобялата му коса изглеждаше по-скоро белезникава:
— Ах, мила моя, трябва ли и аз също да обещая това? — попита той.
— Ти също, прескъпи мой — каза тя с безгранична прочувственост и жал в погледа и гласа. — Не бива да отстъпваш. За мен няма никой по-близък и скъп от теб на света. Душите ни са свързани в едно за цял живот, завинаги. Помисли, скъпи, че е имало времена, когато смелите мъже са убивали своите съпруги и жените в рода, за да ги предпазят от лапите на врага. Ръцете им не са трепвали нито за миг, защото техните любими са ги умолявали за тази смърт. Мъжете имат този дълг към онези, които обичат, в подобни времена на жестоки изпитания! И ах, мили мой, ако се наложи да срещна смъртта чрез нечия ръка, нека бъде на този, за когото съм най-скъпа. Д-р Ван Хелзинг, не съм забравила в случая с Луси за снизхождението ви към онзи, който обичаше… — тя прекъсна, изчервена от изгаряща руменина, и промени думите си — към онзи, който имаше най-голямо право да я дари с покой. Ако отново дойде такъв момент, разчитам на вас да остане щастлив спомен в живота на моя съпруг, че неговата любяща длан ме е освободила от ужасното ми робство.
— Отново се кълна! — чу се плътният глас на професора.
Г-жа Харкър се усмихна, наистина се усмихна, докато с въздишка на облекчение се облегна назад и каза:
— А сега едно предупреждение, предупреждение, което никога не трябва да забравяте: ако някога настъпи този миг, това може би ще стане бързо и неочаквано, а в такъв случай не бива да губите време, ако разполагате с удобен момент. При такива обстоятелства аз може би ще бъда — не, ако той настъпи, ще бъда — съюзница на вашия неприятел.
446
Наследствена маса — цялата съвкупност от права и задължения на починалия, която се разпределя в определени дялове между наследниците.