— Още една молба — след тези думи тя стана много сериозна, — не е жизненоважна като другата, но искам да направите още нещо за мен, ако желаете.
Всички се съгласихме, но не проговорихме. Думите бяха излишни.
— Искам да прочетете Погребалната служба.
Тя бе прекъсната от дълбоката въздишка на съпруга си. Поемайки ръката му в своята, тя я задържа до сърцето си и продължи:
— Ще се наложи да я прочетеш над мен някой ден. Какъвто и да е краят на тези ужасяващи събития, мисълта за това ще бъде сладка за всички или поне за някои от нас. Надявам се, че ти, прескъпи мой, ще я прочетеш, защото тогава твоят глас ще остане в паметта ми завинаги — каквото ще да става!
— Но ах, любима моя — рече той умолително, — смъртта е далеч от теб.
— Не — отвърна тя, вдигайки решително ръка. — Сега съм по-близо до смъртта, отколкото ако пръстта на гроба тегнеше върху ми!
— О, любов моя, трябва ли да я чета? — каза той, преди да започне.
— Би ми донесло утеха, съпруже мой! — беше всичко, което тя отвърна, и след като приготви книгата, той започна да чете.
Как бих могъл — как някой би могъл да опише тази необикновена картина, нейната тържественост, мрак, тъга, ужас и освен всичко това нейното очарование. Дори един скептик, който не би могъл да види друго, освен изопачаване на горчивата истина в нещо свято или прочувствено, щеше да бъде покрусен до дъното на душата си, ако беше видял тази малка група от всеотдайни и задружни приятели, коленичили около една отчаяна скърбяща лейди, или пък бе чул бликащата нежност в словата на съпруга ѝ, докато с глас, пронизан от толкова силно вълнение, че трябваше често да прекъсва, той прочете простата, но и прекрасна служба от „Опелото на почиющите“447.
Аз… аз не мога да продължа… думите… и… г… гласът м… ми… ч… чезнат!
Интуицията ѝ беше правилна. Колкото и да беше странно и изумително, както може да ни се стори занапред дори на нас, които почувствахме могъщото ѝ въздействие, това ни донесе голямо утешение, а мълчанието, което беляза загубата на нейната душевна свобода, не се стори на никого от нас изпълнено с отчаяние, както се опасявахме.
15 октомври, Варна. Тръгнахме от Чаринг Крос448 сутринта на 12-и и бяхме в Париж същата нощ, където заехме запазените си места в Ориент Експрес449. Пътувахме цяло денонощие и пристигнахме тук около пет часа. Лорд Годълминг отиде до консулството, за да провери дали има пристигнали телеграми за него, докато останалите избързахме към хотел „Одесос“. При пътуването може да се е случило нещо, аз обаче бях твърде угрижен, за да го осъзная и да ме заинтересува. Докато „Царица Катерина“ не се появи в пристанището, за мен не би имало нищо интересно на целия свят. Слава Богу, Мина е добре. Изглежда здравето ѝ укрепва, а цветът ѝ се връща. Тя спи твърде често. В течение на пътуването прекара в сън почти цялото време. Преди изгрев и залез обаче е напълно будна и бдителна, а за Ван Хелзинг се превърна в навик да я хипнотизира в такива моменти. Отначало имаше известни затруднения и той трябваше да повтаря многократно специфичното движение, но сега тя сякаш се поддава веднага, като по навик, и почти няма нужда от някакви усилия. Изглежда в тези особени моменти той има силата лесно да внушава и нейните мисли му се подчиняват. Той винаги я пита какво вижда и чува. На първото тя отговаря:
— Нищо. Всичко е тъмно.
А на второто:
— Чувам как вълните връхлитат кораба и водата плиска наоколо. Платна и въжета се опъват, мачти и рейки450 скърцат. Вятърът е силен — чувам го във вантите451, а носът пори пяната.
Очевидно „Царица Катерина“ все още е по море, по пътя си към Варна. Лорд Годълминг тъкмо се върна. Има четири телеграми, по една от всеки ден, след като потеглихме, и всичките с едно и също съдържание: отникъде не е изпратен доклад за „Царица Катерина“ до „Лойдс“. Преди да напуснем Лондон, той нареди на свой представител да му изпраща всеки ден по телеграма със сведения дали има новини за кораба. Той получава съобщение дори ако няма уведомления за него и така е сигурен, че от другата страна на линията наблюдението продължава.
Вечеряхме и си легнахме рано. Утре трябва да се срещнем с вицеконсула и да вземем мерки, ако е възможно, да се качим на борда веднага щом „Царица Катерина“ пристигне. Ван Хелзинг казва, че шансът ни е да влезем в кораба между изгрев и залез. Графът дори да приеме образа на прилеп, не може да пресече течащата вода по свое желание и затова няма как да напусне съда. Тъй като не смее да приеме човешка форма заради евентуални подозрения, които без съмнение иска да избегне, той трябва да остане в сандъка. Ако тогава ние се качим на борда след изгрева, той ще остане изцяло на нашата милост, защото можем да отворим сандъка и да се погрижим за него, както направихме с клетата Луси, преди да се събуди. Какво снизхождение ще получи от нас, няма голямо значение. Смятаме, че едва ли ще имаме особени проблеми със служителите и моряците. Слава Богу, в тази страна с подкупи всичко е възможно, а ние сме добре запасени с пари! Трябва само да се уверим, че корабът не би могъл да влезе в пристанището между залеза и изгрева без да бъдем предупредени, и ще сме в безопасност. Мисля, че Чичко Паричко ще уреди въпроса!
447
„Опелото на почиющите“ — съкратено от „Обред за опелото на почиющите“. Описва реда за изпълнение на службата във връзка с опелото на починалите англиканци, съдържащ се в книгата
449
Ориент Експрес — луксозен френски влак, който по това време минава по маршрута Париж-Страсбург-Мюнхен Виена-Будапеша-Букурещ-Варна. След това пътниците са продължавали по вода до Истанбул. Влакът е бил посещаван от редица известни личности и в края на XIX в. е забележителна атракция.