Две години преди Зигмунд Фройд да публикува своята книга „Тълкуване на сънища“ (1899), Стокър сякаш използва неговата теория за цензурирането на сънищата от човешкото съзнание за целите на художествената проза. Зад маската на привидно обикновени сцени той насища действието с еротика. Този похват е изключително могъщ и специфичен за автора. Създадените чрез него асоциации проникват в ума на читателя, дори той да не го желае.
Всички игри на думи, анаграми, кодове и други послания в книгата, които Стокър вплита в текста ненатрапчиво, ни показват, че е обожавал най-различни главоблъсканици, също като древен вампир.
Това превръща книгата в огледало, отразяващо една цяла епоха, прелома между два века и душата на самия Стокър.
През целия си живот той не оставя по-бележито произведение от „Дракула“ и още приживе печели похвалите на критиката и съвременниците си. Сър Артър Конан Дойл заявява в свое писмо до Стокър: „Пиша, за да Ви изразя какво голямо удоволствие беше за мен четенето на «Дракула». Мисля, че е най-добрата демонична история, на която съм попадал от много години насам.“ Британският всекидневник „Дейли Мейл“ излиза със статия, според която творческите умения на писателя са на по-високо ниво от тези на литературни гиганти като Мери Шели, Едгар Алън По, Ан Радклиф и Емили Бронте, а хумористичното списание „Пънч“ нарича героя на Стокър „първи братовчед на Мефистофел“.
Произведението не е единственият образец на „вампирската литература“ от периода. Изпреварват го редица автори като Гьоте („Коринтската невеста“), лорд Байрон („Гяурът“), Полидори („Вампирът“) и много други. То обаче се оказва истински шедьовър, който утвърждава редици стереотипи в цялото изкуство. Влиянието на „Дракула“ е толкова силно, че към настоящия момент едноименният граф е най-филмираният герой в цялата история на киното след Шерлок Холмс.
Въпреки че ужасът изживява истински апогей през XIX и началото на XX в., той остава встрани от погледите на българските книгоиздатели. Може би изобилието от реални сцени на насилие в онези години отблъсква нашите читатели от тази литература. Ето защо „Дракула“ не намира своя път към българската публика. Това не става и след 1944 г., тъй като хорърът е заклеймен от официалната социалистическа критика. Жанрът е считан за вулгаризация на готиката, предизвикваща нервни болести, психически проблеми и криминални прояви.
Едва в началото на 90-те години източноевропейските издатели отварят очи за литературата на страшното. „Дракула“ е една от първите книги, в които се прицелват. Така през 1990 г. тя се появява в Румъния, Полша, Естония, през 1991 г. в Литва, през 1993 г. в Русия и едва през 2002 г. в Украйна. Повечето от тези издания са непълни. В това отношение България не прави изключение. През 1991 г. на нашия книжен пазар се появява авторизиран вариант на романа с обем около 1/3 от този на оригинала. Той излиза още два пъти: през 2002 и 2009 г. Но защо да слушаме как някой ни описва със свои думи и размишления душата на един автор, когато можем сами да се взрем в отражението ѝ със собствените си очи?
Читателю, ти разгръщаш най-точното и пълно българско издание на Брам-Стокъровия „Дракула“. То съдържа цялото произведение без пропуски, без добавени сцени, без преиначени изрази и думи. Включените бележки към него поясняват непознатото за съвременния читател, тълкуват замислите на автора и препращат към мненията на изтъкнати стокъроведи.
Добавени са две приложения: „Гостът на Дракула“ — публикуваната посмъртно като отделен разказ първа глава от оригиналния ръкопис на книгата и интервю с автора, взето през 1897 г., които да допълнят разбирането на читателя за Брам Стокър, неговото време и шедьовъра му.
Това е огледалото на Стокър — една вещ, пленила частица от душата му, за да бъде тя достояние за всички нас.
14 март 2015 г.
Слави Ганев
Как последващите записки са били поставени в този ред, ще стане ясно при четенето им. Всичко излишно е било премахнато, за да се изтъкне като прост факт една история, която си противоречи почти напълно с възможностите на съвременните разбирания. За нито едно от изложените минали събития паметта не би могла да е изневерила, защото всички подбрани записки са водени по същото време от гледната точка и в рамките на известното за онези, които са ги съставили.
Глава I