Не след дълго тя се събуди, дадох ѝ храна, както Ван Хелзинг беше предписал. Хапна, но малко и без желание. Сякаш в нея вече нямаше от онази несъзнателна борба за сила и живот, която досега съпровождаше болестта ѝ. Не по-малко любопитство ме порази, щом в същия миг, когато тя се разсъни, притисна цветовете чесън до себе си. Безспорно беше странно, че винаги, когато я обземаше онова летаргично състояние, в което дишаше хрипливо, тя ги слагаше настрана, но щом се будеше, се вкопчваше плътно в тях. Не бих могъл да греша, понеже през дългите часове, които последваха, тя често се унасяше и будеше, повтаряйки многократно тези две действия.
В шест часа Ван Хелзинг дойде да ме смени. Артър бил задрямал и той снизходително го оставил да си поспи. Когато видя лицето на Луси, чух отново рязкото му съскащо вдишване и той се обърна към мен с рязък шепот:
— Вдигнете щората, искам светлина!
След това се наведе и внимателно огледа Луси с лице, почти долепено към нея. Той махна цветята и вдигна копринената кърпа от гърлото ѝ. Когато го направи, отскочи назад, и чух възклицанието му Mein Gott!300, наполовина сподавено в гърлото му. Аз също се надвесих, погледнах и ме обля някакъв странен хлад.
Раничките на гърлото ѝ бяха изчезнали напълно.
Цели пет минути Ван Хелзинг продължи да я наблюдава най-сериозно, след което се обърна към мен и каза спокойно:
— Тя умира. Вече не остава много. Ще има голяма разлика, помнете ми думата, дали ще издъхне в свяст или докато спи. Събудете онова клето момче, нека дойде и да я види за последно. Той ни се довери, а и ние му бяхме обещали.
Отидох до трапезарията и го събудих. От начало беше сънен, но когато видя как слънчевите лъчи се процеждат от краищата на кепенците, помисли, че е късно и изрази безпокойството си. Уверих го, че Луси още спи, но и му казах възможно най-деликатно, за опасението ни с Ван Хелзинг, че краят е вече близо. Той скри лице в длани и се свлече от канапето на колене върху пода, където остана може би минута, молейки се със скрито лице, докато раменете му се тресяха от скръб. Хванах го за ръка и го изправих.
— Ела — казах аз, — скъпи стари приятелю, събери цялата си душевна сила — така ще бъде най-добре и най-лесно за нея.
Когато отидохме в стаята на Луси, забелязах, че Ван Хелзинг, с обичайната си предвидливост беше поел нещата в ръце и претворил цялата обстановка възможно най-предразполагащо. Дори бе сресал косите на Луси, за да почиват върху възглавницата на привичните за тях слънчеви вълнички. Щом влязохме вътре, тя отвори очи и като видя Артър, прошепна нежно:
— Артър! О, любов моя, така се радвам, че дойде!
Той се привеждаше да я целуне, когато Ван Хелзинг го дръпна назад.
— Не — процеди той, — не още! Хванете ръката ѝ, това ще я успокои повече.
Артър направи това и коленичи до нея, а тя изглеждаше най-красива с всички нежни черти на ангелските ѝ очи. След това те се затвориха постепенно и тя потъна в сън. За миг гръдта ѝ се повдигна леко и тя си пое дъх като уморено дете.
И тогава неусетно се прояви необичайната промяна, която бях забелязал през нощта. Дишането ѝ стана хрипливо, устните се разтвориха и бледите венци, отдръпнати назад, накараха зъбите да изглеждат по-дълги и остри от обикновено. В нещо като сънно опиянение тя несъзнателно отвори очи, които сега ни гледаха някак едновременно унесено и неумолимо, и каза с чувствен нежен глас, какъвто никога не бях чувал от нейните устни:
— Артър! О, любов моя, така се радвам, че дойде! Целуни ме!
Артър се наведе, изгаряше от нетърпение да го направи, но в същия миг Ван Хелзинг, който също като мен се беше сепнал от гласа ѝ, се спусна към него и като го хвана за врата с две ръце301, го издърпа назад със страшна сила, която никога не съм предполагал, че би могъл да притежава, и почти го запрати до другия край на стаята.
— Не и ако ти е мил животът! — каза професорът. — Не, ако ти е мила собствената, а и нейната душа!
Той застана помежду им като настървен лъв.
Артър бе така слисан, че за миг не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже, но преди пристъпът на ярост да го завладее, той осъзна къде се намира и при какви обстоятелства и остана да чака смълчан.
Също като Ван Хелзинг задържах погледа си на Луси и видях как подобно на сянка през лицето ѝ преминава гняв, а острите зъби изскърцаха, но после очите се затвориха и тя задиша тежко.
301
„(…) хвана врата му с две ръце“ — по-горе Дракула също понечи да направи това, когато инстинктите му надделяха над разума.