25 септември. Ако Ви е възможно, елате днес с влака от десет и петнадесет. На разположение съм, когато и да дойдете.
25 септември. Не мога да овладея вълнението си — наближава моментът за посещението на д-р Ван Хелзинг и по някаква причина очаквам, че то ще хвърли малко светлина върху безрадостното преживяване на Джонатан, а след като се е грижил за клетата и скъпа Луси по време на болестта, която я погуби, той може да ми разкаже всичко за нея. Това е причината да дойде — заради Луси и нейното ходене насън, а не относно Джонатан. В такъв случай вече никога няма да разбера истината такава, каквато е! Колко съм наивна. Този ужасен дневник е завладял въображението ми и пречупвам всичко през неговата призма. Разбира се, че е за Луси. Милата, навикът ѝ се беше върнал и онази страшна нощ на склона сигурно я е разболяла. Почти бях забравила покрай собствените си грижи колко се беше влошила след това. Трябва да му е споделила за своето сомнамбулско приключение в Уитби и че съм запозната с всичко около него, затова сега той иска да му разкажа какво я е споходило, за да бъде наясно. Надявам се, че съм постъпила правилно, като не съм казала нищо на г-жа Уестънра. Никога не бих си простила, ако някое мое действие или бездействие е навредило на горката мила Луси. Надявам се също, че д-р Ван Хелзинг няма да ме обвинява. Напоследък имах много тревоги и безпокойства и чувствам, че не бих могла да понеса още точно сега.
Предполагам, че понякога плачът е само за добро — прочиства въздуха както дъжда. Може би се разстроих, задето вчера прочетох дневника, а след това тази сутрин Джонатан тръгна и няма да е до мен цял ден и цяла нощ. Разделихме се за първи път, откакто се оженихме. Скъпият ми, дано се грижи за себе си и не се случи нещо, което да го разстрои. Два часът е и докторът скоро ще бъде тук. Няма да споменавам нищо за дневника на Джонатан, освен ако не се поинтересува. Радвам се, че преписах собствения си дневник на печатната машина, така ако той случайно попита за Луси, мога да му го дам. Това ще спести много въпроси.
По-късно. Той дойде и си отиде. Ех, каква странна среща и как само ми завъртя главата! Чувствам се като насън. Възможно ли е всичко това, или дори част от него? Ако не бях прочела първо дневника на Джонатан, никога не бих могла дори да допусна тази мисъл. Клетият, клетият, мил Джонатан! Колко ли е страдал. Нека Господ даде всичко това да не го тревожи отново. Ще се опитам да му го спестя, но може дори да се окаже от помощ и успокоение за него — макар и да има неприятни последствия — да знае със сигурност, че очите, слухът и разсъдъкът не са му изневерили и всичко е истина. Вероятно съмнението е това, което го е обсебило, и когато то си отиде без значение в коя негова част — сънна или будна — може да докаже истината, той ще бъде по-спокоен и способен да понесе шока. Д-р Ван Хелзинг трябва да е добър човек, а също и разсъдлив, щом е приятел на Артър и д-р Сюърд и щом са го довели чак от Холандия да се грижи за Луси. След срещата ни чувствам, че той е мил, сърдечен и с благородна душа. Когато утре пристигне, ще го попитам за Джонатан и тогава, по Божия воля, можем да доведем до щастлив край цялата тази скръб и тревога. Преди мислех, че би ми харесало да се занимавам с интервюта. Един приятел на Джонатан от „Ексетър Нюз“ му казал, че паметта е всичко в подобна професия — че ти е нужна способността да възпроизведеш в текста точно почти всяка изговорена дума дори ако трябва да преработиш част от него впоследствие. Това тук беше необичайно интервю. Ще се опитам да го запиша verbatim328.
Беше два и половина, когато се почука. Събрах куража си a deux mains329 и зачаках. След няколко минути Мери отвори вратата и представи „д-р Ван Хелзинг“.
Станах и се поклоних, а той се приближи: мъж с нормално тегло, здраво телосложение, рамене изпънати над широк и едър гръден кош и шия, съразмерна спрямо торса и главата му. Позата на главата му веднага навеждаше на мисълта за загатната разсъдливост и сила. Тя беше благородна, с хармонични размери, широка и издължена зад ушите. На гладко обръснатото му лице се открояваше масивна квадратна брадичка, голяма уста, излъчваща жизненост и решителност, симетричен нос, по-скоро прав, но с тънки и деликатни ноздри, които сякаш се разширяваха, когато големите гъсти вежди се събираха, а устните се свиваха. Челото му беше широко и хубаво, в началото се издигаше почти отвесно, а след това се заобляше над две изпъкналости или издутини. Чело, пред което червеникавата коса не би могла да падне, а вместо това свободно се спускаше назад и отстрани. Големите му тъмносини, раздалечени едно от друго очи, бяха чувствителни и нежни или строги според настроението му330.
329
330
„(…) настроението му.“ — на 17 февруари 1872 г. Стокър пише писмо до известния поет Уолт Уитман (1819-1892). В него той добавя детайлно свое описание, защото и двамата кореспонденти са били запалени физиогномисти. То се покрива почти изцяло с даденото тук за Ван Хелзинг. На места авторът е използвал дори еднакви изразни средства и думи. Същото писмо съдържа и малко за характера на Стокър, което пък се припокрива с информацията, която д-р Сюърд дава на Артър преди още да е повикал професора. Изглежда, че освен първото си име, авторът е дал на героя също своя външен вид и вътрешен мир (