Издирващият екип намери Хари едва по обед. Семейството му го бе обявило за изчезнал в осем сутринта, колата бе открита в девет и половина, а малко след десет работниците се натъкнаха пред ротондата на флаконите със спрей емайллак и изпуснатото фенерче. Останалото беше лесно.
Макс бе възмутен от мисълта, че някой може да реши да повреди артефакта. Беше му невъзможно да изпита съчувствие до следобеда, когато застана на ръба на пропастта и погледна надолу.
Към края на деня се появи Арки Редфърн. Той огледа заедно с Макс скалния перваз и поклати глава.
— Не мога да повярвам. — Макс се съгласи с кимване. — Съществува опасност да ни подведат под отговорност — допълни адвокатът.
Забележката му стресна Макс.
— Но той е дошъл тук с вандалски намерения.
— Няма значение. Бил е дете, а районът е опасен. Един добър адвокат ще пледира, че не сме го обезопасили. И честно казано, ще има право.
Дъхът на Макс увисна в леденостудения въздух. Температурата беше доста под нулата.
— Кога най-сетне ще заживеем в общество, в което хората носят отговорност за собствените си действия? — оплака се той.
Редфърн сви рамене. Беше облечен в плътно вълнено яке и бе нахлупил качулката си.
— Вече с нищо не можем да помогнем на хлапето, но бихме могли да се погрижим да няма повторения. Така поне ще демонстрираме, че сме се поучили от грешката си. — Той привлече вниманието на Макс към паркинга. Изпод дърветата, надвиснали над пътя, току-що бе изпълзял зелен микробус. — Искам да те запозная с един човек.
Микробусът спря и вратата на шофьора се отвори. През нея слезе индианец в дълго синьо яке, погледна към тях и им махна с ръка. Беше може би на трийсетина години, среден на ръст, тъмноок, с черна коса. Нещо в погледа му казваше на Макс, че трябва да се опита да бъде максимално вежлив.
— Макс, запознай се с Адам-който-направи-дупка-в-небето.
Съплеменникът на Арки протегна ръка:
— Просто Скай7 е напълно достатъчно — каза той.
— Адам ще поеме службата за сигурност тук — обясни Редфърн.
— Каква служба за сигурност? — не разбра Макс.
— Тя съществува от тази сутрин — заяви адвокатът.
Скай кимна.
— Хората ми ще дойдат след час. — Той огледа възвишенията. — Ще ни трябва команден пункт.
— Може би една от къщичките? — предложи Редфърн.
— Да — съгласи се той. — Става.
Макс се опита да възрази, че нямат място за повече хора, но адвокатът го прекъсна:
— Макс, ако искаш да продължите работа тук, ще трябва да има охрана. Препоръчвам Адам.
Скай пристъпи от единия си крак на другия. После погледна безизразно Макс.
— Да… — отстъпи той. — Добре, няма проблем.
— Хубаво. — Скай извади от портфейла си визитна картичка и я подаде на Макс. — Това е личният ми номер. — До края на деня ще сме организирали нещата тук.
Макс започваше да се чувства заобиколен от измамници. С какво, за Бога, се бе занимавал Скай досега? Последното нещо, от което имаха нужда в този момент, бе сбирщина въоръжени аборигени. Редфърн изглежда бе прочел правилно мислите му.
— Адам е консултант в охранителна фирма — обясни той. — Сред обектите, които са поели, има предимно летища, гари и транспортни фирми.
Скай погледна отново Макс, после се обърна към ротондата.
— Тази задача е уникална — каза той. — Но мога да ви уверя, че повече инциденти просто няма да има.
Само след час два камиона докараха няколко рула телени заграждения и специална работна група без никакво суетене се зае да ги монтира. Оградата щеше да се намира на десет метра около външния край на траншеята и щеше да заобикаля обекта от всички страни. Всеки, който пожелаеше да се хвърли от ръба, сега първо трябваше да се изкатери до него.
— Зад оградата вече няма да се допускат лични коли — обяви Скай.
Макс беше съгласен с това. Той все още недоумяваше как невръстният вандал бе съумял да напръска с боя очите си. Бе дочул слуха, че хлапето е използвало фенерчето си, за да светне през стената. И уж било видяло нещо, което го изплашило.
Оградата беше вдигната за по-малко от едно денонощие. Следващият ход на Скай бе да прекара осветление по периметъра на площадката. В пет точки бяха инсталирани видеокамери.
Появиха се униформени индианци сиу. Още първият от тях напълно пасна на представата, която Макс си бе създал за индианците по принцип. Беше грамаден, тъмноок и мълчалив. Казваше се Джон Малкия призрак и бе олицетворение на деловитостта. Холивудските филми бяха формирали у Макс идеята, че американските индианци са хора, понякога благородни, понякога свирепи и почти винаги неспособни да се изразяват. Мирогледът му в това отношение беше започнал да се разклаща след срещата с индианец-адвокат и индианец-охранител. Фактът, че се чувстваше по-комфортно край Джон Малкия призрак, отколкото в присъствието на Скай или Редфърн, бе парадоксален и той го съзнаваше.