Йордан Йовков
Другар
Както всички други коне в ротата, и той нямаше име. Наричаха го „коня на ротния командир“ или просто „сивия кон“. Още от първия ден на мобилизацията се разбра, че е много кротък, само че малко измъчен и неспокоен, може би от промяната на мястото. И докато другите коне, всички полудиви селски добичета, вече свикнаха с новия си живот и лакомо ядяха, а някои бързаха да покажат и лошите си навици — ритаха или хапеха, — сивият кон често преставаше да яде, дремеше над сеното, като понякога трепваше и поглеждаше с наострени уши, като че чакаше някого. Когато го отвеждаха някъде, тръгваше радостно, като мислеше, че си отива, назад се връщаше покорен, но без сърце. Веднъж се отвърза и вместо да избяга, отиде и се спря при едни деца, които играеха наблизо. Децата се отместиха настрана, той тръгна след тях. Тогава и те разбраха с какъв кон имат работа, хванаха го и сами го заведоха при войниците. Навярно с деца беше свикнал и деца са го милвали в оная неизвестна къща, отдето бяха го довели.
Ротният командир беше млад човек, от сърце и душа предаден на работата си, вечно зает. От коня си той държеше речи на войниците, оглеждаше ги, заповядваше, нареждаше. Но, като за всеки пехотинец, за него конят имаше само туй значение, че наместо да върви пеш през време на походите, щеше да язди. Щом слезеше от коня, той веднага забравяше за него, защото очите и грижите му бяха пак в ротата. Все пак той беше доволен, защото конят беше красив, имаше хубава стойка, тъй че нямаше кой за какво да му се присмее. Освен туй конят правеше всичко, което искаха от него: ако трябваше да препуска, препускаше без да се гледа какво е мястото, ако трябваше да стои, стоеше като закован. „И в пропаст да го насочиш — казваше гордо ротният, — не ти трябва да го пришпорваш — ще скочи и в нея.“
Може би конят показваше такова голямо усърдие не само защото по природа си беше кротък и послушен, но — кой знае? — може би се надяваше, че тия чужди хора, в ръцете на които беше попаднал, ще прекратят най-после шегите си с него и ще го оставят да си иде. Но походите следваха един след други, минаваха дни, минаваха месеци и в мярката, в която се преживяваха на война, изглеждаха като години. Конят забрави какво вече е било по-рано, изгуби надежда, че ще се върне, и тъй като войниците се отнасяха добре с него, той се привърза към тях, свикна с новия си живот и се успокои. И през време на маршовете, когато дълги уморени колони прекосваха полетата от едната страна на хоризонта до другата, когато всекиму се струваше, че е влязъл в една вечност, която като че не е имала начало, нито ще има край, конят се почувствува едно с това голямо сборище от хора, пренасяше умората с тях, почиваше, когато и те почиваха. И щом войниците тръгнеха отново, той знаеше, че трябва да се върви, следваше умно стъпките на войната, който се случеше отпреде му, отбиваше се, дето той се отбиваше, прескачаше някоя долчинка оттам, дето войникът я прескачаше. А когато настъпеше тишина и се зачуеха команди, той като че предугаждаше какво има да става, наостряше уши и поглеждаше към оная страна, отдето зловещо проечаваше първият топовен гърмеж.
Всичко отиваше добре, когато забелязаха, че конят често започна да се препъва. Дори веднъж падна на предните си нозе, макар че тъй си и остана и не се помръдна, докато ротният не освободи нозете си от стремената. Друг път, когато минаваше по един тесен мост — и ротният добре направи, че слезе и мина пръв, — единият му заден крак стъпи вън от моста, той се обърна и падна долу в камънаците, от една височина два-три метра най-малко. Толкоз страшно беше всичко туй, че ротният и не погледна, помисли, че конят се е утрепали отсега нататък ще трябва да върви пеш. След малко войниците докараха коня — един дори беше се качил на него — разтреперан, одраскан тук-там по краката, но здрав и читав.
Прегледаха внимателно очите му и разбраха, че едното му око, което и по-рано си беше малко повредено, съвсем не вижда. Ето защо конят се препъваше толкоз често. „Нищо, че недовижда — казваше ротният. — По-добре. Няма да се плаши.“ Войниците още по-внимателно започнаха да се отнасят с него. И нощем, когато ротният нямаше защо да се отделя от колоната, пък можеше да се подремне и на седлото, войниците сами искаха повода и водеха коня, за да не се препъне някъде.
Но болестта бързо мина от едното око в другото и конят ослепя съвсем. Махаха с ръка срещу очите му — нито трепваше, нито мигаше. Зениците му бяха тъмни и угаснали, пълни само с мъка. Ротният не можеше повече да го язди. Тогава снеха от него хубавото английско седло, мекия потник от желта плъст, мундщука и нагръдника с металическа топка отпред, като сърце. Туриха му юлар и вехт окъсан самар, натовариха го с две бурета и сивият кон, „конят, дето по-рано го яздеше ротният“, стана „водоносец“, т.е. отсега нататък щеше да носи вода.