— Той хапе ли?
— Трябва да го храниш с изпъната длан — обясни Уилям. — Тогава не може да те ухапе — той разтвори ръчичката на Хенри и му показа как да храни коня.
— Може ли да галопира? — попита Катерина. — Може ли да бяга в галоп като коня на майка ми?
— Не може да бяга толкова бързо, но може да галопира — отговори Уилям. — И да скача може.
— Може ли да скачам с него? — очичките на Хенри се разтвориха широко.
Уилям се изправи и ми се усмихна.
— Първо трябва да се научиш да седиш на него, после да ходите бавно, след това да засилите до тръс, а накрая — в лек галоп. Ще мине време, докато се научиш да се биеш и да скачаш с него.
— Ще ме научиш ли? — попита Катерина. — Нали ще ни научиш? Може ли да останеш с нас до края на лятото и да ни научиш да яздим?
Усмивката на Уилям беше безсрамно тържествуваща.
— Е, аз, разбира се, бих искал. Ако майка ви разреши.
Двете деца веднага се обърнаха към мен.
— Кажи да! — примоли се Катерина.
— Моля те! — настоя Хенри.
— Но аз също мога да ви науча да яздите — запротестирах аз.
— Но не и да се бия! — извика Хенри. — Освен това ти яздиш на една страна. Аз трябва да яздя на мъжко седло. Нали, сър? Аз трябва да яздя на мъжко седло, защото съм момче и ще стана мъж.
Уилям ми хвърли един поглед иззад остриганата глава на сина ми.
— Какво ще кажете, лейди Кери? Мога ли да остана това лято и да науча сина ви да язди на мъжко седло?
Не му позволих да види, че ме е развеселил.
— О, много добре. Можете да влезете и да кажете да ви приготвят стая, щом желаете.
Всяка сутрин Уилям Стафорд и аз се разхождахме часове наред с децата, които яздеха малките си понита. След вечеря слагахме юздите на понитата и те тръгваха в кръг, после преминаваха в тръс и накрая в лек галоп, а децата се вкопчваха в тях като две малки магарешки бодилчета.
Уилям беше безкрайно търпелив с тях. Той се грижеше всеки ден да научават по нещо, и аз подозирах, че също така внимаваше да не се научат твърде бързо. Искаше те вече да могат да яздят сами към края на лятото, но не и преди това.
— Нямате ли си собствен дом, в който да идете? — попитах го аз не особено вежливо, когато се връщахме една вечер в замъка, всеки от нас повел по едно пони. Слънцето се скриваше зад оръдейните кули и замъкът изглеждаше приказен, с проблясващи в розово прозорци и с бледото, осеяно с облачета небе над него.
— Баща ми живее в Нортхамптън.
— Вие единственият му син ли сте? — попитах аз.
Той се усмихна на този така съществен въпрос.
— Не, аз съм вторият му син: никаква полза от мен26, милейди. Ала ако мога, ще купя малка ферма в Есекс. Наумил съм си да стана земевладелец и собственик на малка ферма.
— Откъде ще намерите пари за нея? — попитах аз с любопитство. — Няма да забогатеете особено от службата си при чичо ми.
— Плавал съм на кораб и преди няколко години получих скромно възнаграждение. Имам достатъчно като за начало. След това ще си намеря жена, която иска да живее в хубава къщичка сред собствените си земи и да е уверена, че нищичко — дори властта на принцесите или злобата на кралиците — не може да я стигне.
— Кралиците и принцесите винаги могат да стигнат до всекиго — казах аз. — Нали затова са кралици и принцеси.
— Но не и ако човек е твърде дребна риба за тях — каза той. — За нас опасността ще се крие във вашия син. Докато те гледат на него като на престолонаследник, ние никога няма да се изплъзнем от погледите им.
— Ако Ана роди момче, тя ще се откаже от моето — казах аз. Думите му ме подведоха и без дори да си давам сметка за това, моите мисли бяха тръгнали в една посока с неговите, точно както нозете ми пристъпваха в крак с неговите.
— Нещо по-хубаво, тя ще иска той да е далеч от двора. Той ще може да израсне с нас, ние ще го отгледаме и той ще стане дребен провинциален земевладелец. Това съвсем не е лош живот за един мъж. Може би е даже най-доброто, което предлага животът. Аз не обичам кралския двор. Особено през последните няколко години там, човек просто не знае къде се намира.
Ние стигнахме до подвижния мост и помогнахме на децата да слязат от седлата си едно след друго. Катерина и Хенри се затичаха към имението, докато Уилям и аз заведохме понитата им в двора на конюшните. Няколко момчета дойдоха да ги вземат.
— Ще вечеряте ли? — попитах аз небрежно.
— Естествено — каза той, поклони ми се и изчезна.
Едва когато вечерта се озовах в стаята си и коленичих да се помоля, оставяйки съзнанието си да блуждае, както обикновено, осъзнах, че го бях оставила да ми говори така, сякаш аз бях онази жена, която би искала да живее в хубава къщичка сред собствените си земи, и да спи в ложето си до Уилям Стафорд.
26
В аристократичните родове традиционно основен наследник на титлата и именията е първородният син. За по-малките синове оставала кариерата на военни или духовници. — Бел.ред.