— Зная — каза Джордж с цялото очарование на кавалер, на което беше способен. — Какво друго може да иска човек освен две красиви сестри?
— Помислих, че ще е ви е приятно да потанцуваме — каза кралят. — Ще поведете ли с мистрес Болейн? А мистрес Кери оставете на мен.
— С удоволствие — каза Джордж. Без да се оглежда за нея, той само щракна с пръсти, и чевръста като всякога, Ана се появи до него.
— Да танцуваме — каза той кратко.
Кралят махна с ръка, музикантите засвириха бърз селски танц, ние се хванахме един за друг в кръг от осем души и танцувахме плавно първо в едната посока, после в другата. В противоположния край на кръга видях обичаното лице на Джордж и лицето на Ана до него, с лъснала полирана усмивка. Тя изглеждаше така, сякаш се бе вглъбила в изучаването на нова книга. Следеше настроението на краля така съсредоточено, както би изучавала някой псалтир. Поглеждаше ту него, ту мен, сякаш се опитваше да измери степента на желанието му. Но заниманията й не се изчерпваха с това — без да обръща глава, тя изучаваше и настроението на кралицата, като се опитваше да си даде сметка какво виждаше и чувстваше тя.
Усмихнах се на себе си. С нея Ана си беше намерила майстора. Никой не можеше да разгадае какво се криеше под маската на кралицата — испанка. Ана беше придворна, много по-обиграна придворна дама от всички останали, но беше от ниско потекло. Кралица Катерина беше родена принцеса. От момента, в който е започнала да говори, тя е била приучавана да не дава воля на чувствата си. От момента, в който се е научила да върви, са я инструктирали да пристъпва с грация и да говори вежливо и с богати, и с бедни, защото никога не се знае кога човек ще се нуждае от едните, и кога — от другите. Кралица Катерина е била действаща фигура в един богат и изпълнен с интриги двор, преди Ана още да се беше родила.
Ана можеше да изучава кралицата, както и въздействието на моята близост с краля върху нея — ние бяхме слели погледи и желанието беше изписано на лицата ни. Ана можеше да изучава всичко това на воля; ала по лицето на кралицата не се появи и сянка от нещо друго освен учтив интерес. Тя ръкопляскаше в края на всеки танц и един-два пъти ни поздрави за изпълнението. Тогава, някак изведнъж, танцът свърши, а Хенри и аз останахме сами — без музикален съпровод, без други двойки наоколо, които да ни скрият. Ние бяхме съвсем сами, пред погледите на всички, още стиснали ръце и впили погледите си един в друг, смълчани, обезсилени от присъствието на другия. Струваше ни се, че можем да стоим така цяла вечност.
— Браво — каза кралицата, без да трепне; в гласа й се долавяше единствено спокойната й увереност. — Красиво изпълнение.
— Той ще нареди да те повикат — каза Ана същата нощ, когато се събличахме в стаята. Тя съблече роклята си, сложи я внимателно на раклата в единия край на леглото; сложи шапчицата си в другия край и подреди обувките си една до друга под леглото. Облече нощница и седна пред огледалото да реши косите си.
Подаде ми четката, и докато аз приглаждах косите й до кръста, тя притвори очи.
— Може да те извика сега, а може и утре през деня. И ти ще отидеш.
— Разбира се, че ще отида — отвърнах.
— Все пак не забравяй коя си — предупреди ме Ана. — Не го оставяй да го направи зад вратата или някъде скришно и набързо. Настоявай да сте в покоите, и настоявай за хубаво легло.
— Ще видя.
— Важно е — предупреди ме отново тя. — Ако разбере, че може да те обладае като някоя уличница, тогава ще го направи и ще те забрави. Ако питаш мен, трябва да го държиш още малко в очакване. Иначе ще му се сториш твърде лесна и няма да те поиска повече от веднъж-два пъти.
Аз хванах меките й кичури и се заех да ги сплитам.
— Ох — оплака се тя. — Скубеш ме.
— А ти се дърпаш — отвърнах й аз. — Остави ме да продължа по моя начин, Ана. Засега не се справям зле.
— О, това ли било — тя присви рамене и се усмихна на отражението си в огледалото. — Всяка жена може да привлече един мъж. Номерът е да го задържиш.
Почукването на вратата стресна и двете ни. Черните очи на Ана се впиха в огледалото, следейки моето безизразно лице, което я гледаше в отговор.
— Дали не е кралят?
Аз вече отварях вратата.
Там беше Джордж, облечен в червения кадифен жакет, с който беше на вечерята, а фината бяла ленена риза проблясваше през прорезите на дрехата му. Смуглото му лице и тъмните му коси бяха увенчани от черна шапка, обшита с перли.
— Vivat! Vivat Marianne!13 — той се шмугна бързо вътре и затвори вратата зад себе си. — Той ме помоли да ти предам поканата му да изпиете чаша вино заедно. Трябва да ви поднеса извинения за късния час на моето посещение, но венецианският посланик едва сега си тръгна. Не говориха за нищо друго освен за война с Франция, и сега той пламенно защитава Англия, Хенри и свети Георги. Трябва да поясня, че ти си свободна да направиш своя избор. Можеш само да изпиеш чаша вино с него и да се върнеш в леглото си. Ти си господарка на самата себе си.