Даниъл Силва
Другата жена
Габриел Алон #18
Отново на съпругата ми — Джейми, и децата ми — Николас и Лили.
Той получи нов шанс за живот, когато Центърът най-накрая му предложи да участва в обучението на ново поколение агенти в шпионската школа на КГБ — работа, която прие с ентусиазъм. Оказа се отличен преподавател, който споделяше това, което знаеше, с удоволствие, търпение и отдаденост. Обичаше работата си.
Какво знаят хората за предателите, или защо Юда е постъпил така?
Това е художествено произведение. Имената, местата и случките са продукт на авторовото въображение или са използвани преносно и не бива да се разглеждат като истински. Всички прилики с реални събития, локации, организации или личности, живи или мъртви, са напълно случайни.
Пролог
Лимузината ЗИЛ беше дълга и черна, с надиплени пердета на задните прозорци. Тя се носеше от летище Шереметиево към центъра на Москва по платно, запазено за членовете на Политбюро и Централния комитет. Вече се бе стъмнило, когато стигнаха до целта — площад, наречен на руски писател, в стара част на града, известна като Патриаршите езера. Детето и двамата мъже в сиви костюми поеха по тесни неосветени улици, накрая стигнаха до малък параклис, обграден с чинари. Жилищната сграда бе на отсрещната страна на алеята. Минаха през дървена порта и се натъпкаха в асансьора, който ги качи до тъмно фоайе. Пред тях имаше стълбище. Детето по навик преброи стъпалата — бяха петнайсет. На стълбищната площадка забеляза врата, облицована с кожа. До нея стоеше добре облечен мъж с питие в ръка. Имаше нещо познато в съсипаното му лице. Той се усмихна и каза една-единствена дума на руски. Много години по-късно детето щеше да разбере какво означава тя.
Първа част
Нощният влак за Виена
1.
Будапеща, Унгария
Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше бедният Хийтклиф — нито отчаяното преследване на предателя, нито опетнените съюзи, нито ненужните смърти. Той бе тяхната трагична фигура, неизпълненото им обещание. Накрая щеше да се окаже още едно перо на шапката на Габриел. При това положение Алон предпочиташе Хийтклиф да е на негова страна. Подобни агенти не се срещаха всеки ден, появяваха се веднъж в нечия кариера, много рядко два пъти. Такова бе естеството на шпионажа, жалваше се Габриел. Такъв бе животът.
Хийтклиф не бе истинското му име; то бе генерирано на случаен принцип от компютър, или поне така твърдеше водещият му офицер. Програмата нарочно бе избрала псевдоним, който с нищо не напомняше за рожденото име, националността или заниманието на агента. В това отношение бе постигнат успех. Мъжът, наречен Хийтклиф, не беше нито намерено на улицата сираче, нито безнадежден романтик. Той не бе огорчен, отмъстителен и агресивен по природа. На практика нямаше нищо общо с героя на Емили Бронте, освен смуглата кожа, защото майка му бе от бившата съветска република Грузия. А оттам, както тя гордо отбелязваше, беше другарят Сталин, чийто портрет все още висеше в хола на московския ѝ апартамент.
Хийтклиф обаче говореше и четеше свободно английски и харесваше викторианския роман. Всъщност дори се бе заиграл с идеята да учи английска литература, преди да се опомни и да постъпи в Московския институт за чужди езици, който се смяташе за втория най-престижен университет в Съветския съюз. Университетският му наставник беше вербовчик от СВР — Службата за външно разузнаване, и при завършването си Хийтклиф бе поканен да влезе в Академията на СВР. Майка му, опиянена от радост, постави цветя и свежи плодове под портрета на другаря Сталин.
— Той бди над теб — каза тя. — Някой ден ще станеш човек, с когото всички ще се съобразяват. И от когото ще се страхуват. — За майка му нямаше нищо по-добро от това.
Амбицията на повечето млади кадети беше да служат в чужбина — в някоя резидентура, бюро на СВР, където да вербуват и управляват вражески шпиони. За тази работа обаче се изискваше специален тип офицери. Те трябваше да са безочливи, самоуверени, приказливи, бързи, съблазнители по природа. За нещастие, Хийтклиф не бе благословен с нито едно от тези качества. Не притежаваше и физическите дадености, които се изискваха за по-нелицеприятните задачи на разузнаването. Но пък имаше дарба за езици — освен английски говореше свободно немски и фламандски. А паметта му, дори според високите стандарти на СВР, минаваше за феноменална. Беше му даден избор, което бе рядкост в йерархичния свят на СВР. Можеше да работи в Московския център като преводач или да служи на терен като куриер. Той избра второто и така предопредели съдбата си.