Седмица по-късно, след като посети за последно майка си в тесния ѝ като заешка дупка апартамент със строгия портрет на вечно бдящия другар Сталин, Хийтклиф напусна окончателно Русия.
Пристигна в Будапеща в късния следобед, когато над града се стелеше тих сняг, и взе такси до хотел „Интерконтинентал“. Стаята му гледаше към Дунава. Заключи два пъти вратата и пусна резето. След това седна на бюрото и зачака мобилният му да звънне. До него бе ампулата с отрова, дадена му от Маркус. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди. След това всичко щеше да свърши.
2.
Виена
На двеста и двайсет километра на северозапад, след няколко лениви завоя на Дунав, вече се готвеха да затварят изложбената зала с творби на Петер Паул Рубенс — художник, учен, дипломат и шпионин. Чуждестранните орди минаха и заминаха и в късния меланхоличен следобед само няколко редовни посетители на стария музей се движеха колебливо из боядисаните в розово зали. Единият бе мъж над средна възраст. Той се взираше в монументалните платна с дебели голи жени изпод козирката на каскета си, придърпан ниско над челото му.
По-млад мъж стоеше зад него и нетърпеливо поглеждаше часовника си.
— Колко още, шефе? — попита той тихо на иврит. Но по-възрастният отговори на немски, и то достатъчно високо, за да го чуе и дремещият охранител в ъгъла:
— Искам да видя само още една, преди да тръгнем.
Отиде в следващата зала и спря пред „Мадоната с младенеца“, маслено платно, 137 на 111 сантиметра. Познаваше картината съвсем отблизо: беше я реставрирал в къщата си край морето в Западен Корнуол. Приклекна леко и разгледа повърхността под падащата под ъгъл светлина. Работата му се бе запазила добре. Де да можеше да каже същото и за себе си, помисли си той, потривайки пронизаното от огнена болка място в основата на гръбнака си. Двата наскоро счупени прешлена бяха най-малкият му проблем. През дългата си забележителна кариера на офицер от израелското разузнаване Габриел Алон бе прострелван два пъти в гърдите, нападан от немска овчарка, хвърлян няколко пъти по стълбите в мазетата на Лубянка в Москва. Дори Ари Шамрон, легендарният му ментор, не можеше да се похвали с такъв рекорд от наранявания.
По-младият, който се влачеше след него през залите на музея, се казваше Орен. Той бе началник на охраната на Габриел, нежелана допълнителна придобивка от последното му повишение. Бяха изминали трийсет и шест часа, откакто излетяха от Тел Авив до Париж, а след това пътуваха с автомобил до Виена. Сега вървяха из пустите изложбени зали към изхода. Отвън, в безветрената привечер, тихо се сипеха големи пухкави снежинки. Трамваите се плъзгаха през посипаните като с памук улици, обградени от приказни замъци и църкви. Тази живописна гледка би впечатлила всеки гост на града, но не и Габриел. Виена винаги го потискаше, и най-много, когато валеше сняг.
Колата чакаше на улицата, шофьорът бе зад волана. Габриел вдигна яката на старото си яке „Барбур“, за да покрие ушите си, и съобщи на Орен, че възнамерява да върви пеш до тайната квартира.
— Сам — добави той.
— Не мога да те оставя да се разхождаш незащитен из Виена, шефе.
— Защо?
— Защото сега ти си големият началник. И ако нещо се случи…
— Ще кажеш, че си следвал заповеди.
— Също като австрийците. — Охранителят му подаде в мрака 9-милиметров „Джерико“. — Поне вземи това.
Габриел пъхна пистолета в колана на панталоните си.
— Ще бъда в тайната квартира след трийсет минути. Ще съобщя на булевард „Цар Саул“, когато пристигна.
Булевард „Цар Саул“ бе адресът на израелската тайна разузнавателна служба. Тя имаше дълго и нарочно заблуждаващо име, което нямаше почти нищо общо с естеството на работата ѝ. Дори и шефът ѝ я наричаше просто Службата.
— Трийсет минути — повтори Орен.
— И нито секунда повече — обеща Габриел.
— А ако закъснееш?
— Значи, съм бил убит или отвлечен от ИДИЛ, руснаците, „Хизбула“, иранците или някой друг, когото сме успели да обидим. На твое място не бих таил много надежди, че ще оцелея.
— Ами ние?
— С вас всичко ще е наред, Орен.