— Колко дълго още смяташ да го караш да чака? — попита Ели.
— Достатъчно, за да могат на булевард „Цар Саул“ да проверят лицата в базата данни.
— Ако не тръгне скоро, ще си изпусне влака.
— По-добре да го изпусне, отколкото да бъде убит във фоайето на „Интерконтинентал“ от наказателен отряд от Московския център. — Изображението отново се развали. Габриел раздразнено потупа по екрана.
— Не си прави труда — каза Лавон. — Вече опитах това.
Минаха десет минути, преди оперативният център на булевард „Цар Саул“ да заяви, че не намира съвпадения на четирите лица в дигиталната галерия с вражески разузнавачи, известни и заподозрени терористи или наемници. Чак тогава Габриел написа кратко съобщение на криптираното блекбъри и натисна бутона за изпращане. Миг по-късно видя как Константин Киров посегна към мобилния си телефон. След като прочете съобщението на Габриел, руснакът рязко стана, облече си палтото и уви шал около врата си. Пъхна телефона в джоба, ала стисна в ръка ампулата. Куфара остави в стаята.
Ели Лавон натисна няколко клавиша на лаптопа, когато Киров отвори вратата и излезе в коридора. Хотелските охранителни камери проследиха краткия му път до асансьорите. Там нямаше други гости или служители и кабината, в която влезе руснакът, беше празна. Но във фоайето бе лудница. Никой като че ли не забелязваше Киров, докато той излизаше от хотела, включително и двамата облечени в кожени якета здравеняци от унгарските служби за сигурност, които наблюдаваха улицата.
Оставаха няколко минути до девет часа. Киров имаше достатъчно време да хване нощния влак за Виена, но не трябваше да спира да върви. Той пое на юг по улица „Янош Апацаи Чере“, а след това зави по „Лайош Кошут“, една от главните централни артерии на Будапеща. Следваха го двама от копоите на Лавон.
— Моите момчета твърдят, че е чист — каза Ели. — Няма руснаци, нито унгарци.
Габриел изпрати второ съобщение на Константин Киров, с което го инструктираше да се качи на влака, както бе планирано. Той го направи четири минути преди потеглянето, придружен от двамата съгледвачи. Габриел и Лавон нямаше какво повече да направят. Докато се взираха мълчаливо един в друг, мислеха за едно и също. Отново чакаха. Винаги чакаха.
4.
Вестбанхоф, Виена
Но Габриел и Ели Лавон не чакаха сами, защото тази вечер имаха оперативен партньор в лицето на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество, най-старата и величествена подобна агенция в цивилизования свят. Шестима нейни офицери от виенското ѝ бюро, разположено в многоетажна сграда — точният брой на етажите скоро щеше да стане обект на спор, — не изпускаха от поглед заключена порта в британското посолство. А още дузина се навъртаха край компютрите и мигащите телефони на Воксхол Крос, крайречната централа на МИ6 в Лондон.
И един последен офицер от МИ6 на име Кристофър Келър чакаше пред виенската гара Вестбанхоф зад волана на незабележителен „Фолксваген Пасат“ седан. Той имаше ясносини очи, изрусяла от слънцето коса, квадратна челюст и едра брадичка с трапчинка в средата. Устата му бе постоянно изкривена в иронична усмивка.
Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да внимава за някой заблуден руски здравеняк, Кристофър се бе замислил за невероятния път, довел го до това място. Пропилените години в Кеймбридж, операцията под прикритие в Северна Ирландия, инцидентът с приятелския огън по време на Първата война в Залива, който го прати в доброволно изгнание на остров Корсика. Там бе усвоил перфектен френски с корсикански акцент. Освен това бе вършил услуги на определена видна корсиканска фигура от подземния свят, които най-общо можеха да се опишат като наемни убийства. Но всичко това бе зад гърба му. Благодарение на Габриел Алон Кристофър Келър беше вече уважаван офицер от тайното разузнаване на Нейно Величество. Беше реабилитиран.
Келър погледна израелеца на предната седалка. Той беше висок и слаб, с безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока скука. Нервното барабанене по таблото обаче издаваше истинското му състояние.
Кристофър запали цигара, четвъртата за двайсет минути, и издиша облак дим към предното стъкло.
— Налага ли се? — протестира израелецът.
— Ще спра да пуша, щом престанеш да барабаниш проклетите си пръсти. — Келър говореше с изискан провлачен акцент от Западен Лондон, остатък от привилегированото му детство. — От теб ме заболя главата.
Пръстите на израелеца замръзнаха. Казваше се Михаил Абрамов. Също като Келър беше ветеран от елитна военна част — бе служил в Саярет Маткал на израелските въоръжени сили. Двамата бяха участвали в няколко съвместни операции в миналото, последната от които беше в Мароко. Там бяха проследили Саладин, лидера на подразделението за външни операции на ИДИЛ, в отдалечено имение в Среден Атлас. Нито един от тях не бе произвел изстрела, сложил край на терора на Саладин. Габриел ги бе изпреварил и двамата.