И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.
Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало, бяло като стомана.
Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито, под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.
— Не е салджията — каза едното от момчетата.
Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.
— Отива в къщата на Стария маг, глупчо — каза момичето.
— Бррр! — отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.
— Кротко, Стони — каза другото момче.
— Да ви заведа — подхвърли момичето на пътника.
— Благодаря — отвърна той и уморено стана.
— Видя ли, няма тояга — рече едното момче, а другото му отвърна:
— Да съм казал, че има?
Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.
Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.
— Хайде — рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. — Ето я.
Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.
— Мене не ме е страх — каза момичето. — Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.
Стоеше неподвижно и сочеше къщата.
— Никой ли няма?
— А, старецът е тук. Старият Ястреб де.
Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.
Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.
— Здравейте — каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.
Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред — нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.
— Зрели са — каза той, — макар че утре ще са още по-добри. — Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.
— Господарят Ястреб, Врабчаря — промълви със стегнато гърло странникът. — Великият маг.
Старецът кимна скромно и каза:
— Елате на сянка.
Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора, и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.
— Изглеждате уморен. Откъде идвате?
— От Роук.
Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:
— Нямаше да го предположа.
— От Таон съм, господарю. От Таон отидох в Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.
— Защо?
Изгледа го застрашително.
— Защото ти жив преброди страната на мрака… — Хрипливият глас на странника заглъхна.
Старецът поде думите:
— И върна се отново на далечния бряг на деня. Да. Само че това бе изречено в пророчество за идването на нашия крал, Лебанен.
— Вие бяхте с него, господарю.
— Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб, или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?
Мъжът каза прозвището си тихо:
— Елша.
Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.