— С преголямо удоволствие, господарю — отвърна Елша. — Но колкото до съня… Точно от това се боя.
Старецът не го разбра веднага, но след малко попита:
— Страх те е да спиш?
— От сънищата.
— Аха. — Рязък поглед на тъмните очи изпод косите посивели вежди. — Мисля, че тук в тревата подремна добре.
— Най-сладкият сън, който съм имал, откак напуснах остров Роук. Благодарен съм ви за тази благодат. Може би тази нощ ще се повтори. Но ако не, боря се със съня си, викам и се будя, и съм истинско бреме за всички около мен. Ще спя навън, ако позволите.
Ястреба кимна и отрони:
— Нощта ще е приятна.
Нощта беше приятна — прохладна, морският вятър полъхваше кротко от юг, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Елша изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина, на същото място в тревата, където бе поспал следобед.
Ястреба си легна в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Оджиън, а той беше чирак на Оджиън в чародейството. Техану беше спала там през последните петнайсет години, защото бе неговата дъщеря. След като двете с Тенар заминаха, щом легнеше в своето легло или в това на Тенар, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.
Преди полунощ го събуди вик, гласове някакви отвън, той скочи от нара и отиде до вратата. Оказа се, че е Елша — бореше се с кошмара си, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Елша извика с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стреснат и се заозърта, уплашен и отчаян. Помоли домакина си да го извини и каза, че ще поседи малко буден под звездите. Ястреба си легна пак. Елша не го събуди повече, но пък го споходи лош сън.
Стоеше до една каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха сива трева и спускащ се надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Някой стоеше недалече, от другата страна на стената, долната. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори, като го нарече с истинското му име.
— Скоро ще си тук, Гед.
Премръзнал до кости, той се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността й като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати — Колата, Сокола, Танцьорите, Сърцето на лебеда. Други звезди бяха това — дребните, неподвижни звезди на сухата земя, които никога не изгряват, нито залязват. Знаел беше имената им някога. Някога, когато знаеше имената на нещата.
— Да не дава дано! — изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още десетгодишен. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива очертания, издува се и се надига.
Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите на Землемория, избледнели от първата, смътна светлина на зората.
Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идещия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това; толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил; но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга в самата сърцевина на нещата, скръб въпреки възшествието на светлината. Полепила се беше по него от съня му и си остана с него, щом стана от постелята.
Запали малък огън в голямата камина и излезе да наобиколи дръвчетата и курника, за да събере закуска. Елша дойде по пътеката, минаваща на север покрай ръба на стръмнината; каза, че отишъл да се поразходи още призори. Изглеждаше унил и Ястреба отново бе поразен от тъгата на лицето му, като ехо на онова, което се бе утаило от собствения му сън.
Пиха по чаша топла ечемичена отвара, каквато пиеха заран хората на Гонт, и хапнаха по едно сварено яйце и праскови; ядоха край камината, понеже утринният въздух в сянката на планината бе твърде студен, за да седне човек отвън. Врабчаря се погрижи за стоката си: нахрани пилците, хвърли зърно на гълъбите, пусна козите на пасището. Щом се върна, седнаха отново на пейката до вратника. Слънцето още не се беше изкатерило над планината, но въздухът вече бе станал сух и топъл.