Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:
— Стъкло поправял ли си?
— Да, но е мудна работа, неприятна — въздъхна Елша. — Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш…
— Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо — рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.
И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да й стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.
Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името й; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.
— А аз взех, че я обикнах — каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен. — Косата й беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.
Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че й е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.
И тъй, те се оженили, и живели много щастливо, цяла година и още половин отгоре.
— Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето — каза Елша. — Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да й позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.
След малко отрони:
— Голяма радост преживяхме.
— Разбирам.
— И също толкова голяма беше скръбта ми.
Старецът кимна.
— Можах да го понеса — каза Елша. — Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.
— Да.
— Но през зимата, два месеца след смъртта й… Споходи ме сън. Тя беше в съня.
— Разкажи го.
— Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.
Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.
— Викаше ме. Чух как гласът й произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен, и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.
— Докоснахте ли се?
— Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“
Той въздъхна и продължи:
— Помислих, че ако я нарека с истинското й име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“ Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми.“ И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“ Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името й, и прозвището й, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.