— За да може вятърът да духа през прозорците — каза Азвер.
— А кой ще влиза през вратите? — кротко попита Вратарят.
Замълчаха. Над полянката усилно засвири щурец, заглъхна, зацвърча отново.
— Дракони? — предложи Азвер.
Вратарят поклати глава.
— Мисля, че може би разделението, което е започнало, а сетне предадено, най-сетне ще се довърши. Драконите ще си заминат свободни, а нас ще оставят тук, с избора, който сме направили.
— Знанието за добро и зло — каза Оникс.
— Радостта да твориш, да оформяш — каза Сепел. — Майсторството ни.
— И нашата алчност, нашата слабост, нашият страх — каза Азвер.
На щуреца отвърна друг, по-близо до потока. Песента им се кръстоса, сля се и запулсира в ритъм.
— Това, от което се боя — каза Комарджията, — толкова, че чак се боя да го кажа… е следното: че когато драконите си заминат, с тях ще си отиде и нашето майсторство. Изкуството ни. Магията ни.
Мълчанието на останалите показа, че и те се боят от същото. Но накрая Вратарят проговори, кротко, но с убеденост.
— Не, не мисля. Да, те са Сътворението. Но ние сме се научили на Сътворение. Направили сме го свое. Не може да ни бъде отнето. За да го загубим, трябва да го забравим, да го отхвърлим.
— Както постъпи моят народ — каза Азвер.
— Но твоят народ не забрави какво е земята, какво е вечният живот — каза Сепел. — Докато ние забравихме.
— Бих могъл да протегна ръка над стената — каза много тихо Комарджията, а Сепел рече:
— Близо са, много са близо.
— Как ще разберем какво трябва да сторим? — отрони Оникс.
Азвер наруши тишината, настъпила след въпроса.
— Веднъж, когато Великият маг беше тук с мен в Дъбравата, ми каза, че целият му живот е минал в това да се учи как да избира да прави това, за което няма никакъв избор, освен да го направи.
— Жалко, че го няма сега — каза Оникс.
— Той с правенето приключи — промълви усмихнат Вратарят.
— Но ние не сме. Седим си тук и си приказваме на ръба на бездната… всички го знаем. — Оникс огледа лицата им, окъпани от звездната светлина. — Какво искат мъртвите от нас?
— Какво искат драконите от нас? — каза Комарджията. — Тези жени, дето са дракони, дракони, които са жени… те защо са тук? Можем ли да им вярваме?
— Имаме ли избор? — каза Вратарят.
— Не мисля — рече Пазителят на шарките. Гласът му режеше като острие на меч. — Можем само да следваме.
— Да следваме драконите ли? — попита Комарджията.
Азвер поклати глава.
— Елша.
— Но какъв водач е той, Шаркопазителю? — каза Комарджията. — Селски кърпач!
— Елша притежава мъдрост, но тя е в ръцете му, не в главата — рече Оникс. — Той следва сърцето си. Със сигурност не се стреми да ни води.
— Все пак беше избран между всички нас.
— Кой го избра? — тихо попита Сепел.
— Мъртвите — отвърна му Пазителят на шарките. Замълчаха. Песента на щурците бе заглъхнала. Към тях по тревата, огряна от сивкавата светлина на звездите, пристъпиха две високи фигури.
— Може ли двамата с Бранд да поседим с вас? — каза Лебанен. — Тази нощ няма да се спи.
Гед седеше на прага и се взираше в звездите над морето. Преди час или малко повече беше влязъл да поспи, ала щом затвори очи, видя склона на хълма и чу гласовете, надигащи се като вълна. Стана веднага и излезе навън, където можеше да гледа как се движат звездите.
Беше уморен. От време на време очите му се притваряха и тогава се озоваваше до стената от камъни, със сърце, изстинало от ужас, че може да остане там завинаги, без да познае пътя назад. Накрая, обзет от нетърпение и замаян от страха, стана, взе един фенер от къщата и го запали, и тръгна по пътеката към къщата на Мос. Мос можеше да е уплашена, а може и да не беше — напоследък тя живееше твърде близо до стената. Но Пиренче щеше да е в паника, а Мос нямаше да може да я утеши. И след като имаше нещо да се прави, а той не можеше да го направи, поне можеше да предложи утеха на горкото малоумниче. Можеше да му каже, че това са само сънища.
Трудно беше да се върви в тъмното, фенерът мяташе огромни сенки от дребните неща по пътеката. Вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Спъваше се понякога.
Колкото и късно да беше, видя в къщата на вдовицата светлина. Долу в селото виеше дете. „Мамо, мамо, защо хората плачат? Защо плачат хората, мамо?“ И там нямаше сън. Тази нощ нямаше да има много сън никъде по Землемория, помисли Гед. И като си го помисли, се усмихна леко, защото винаги беше обичал това затишие, това страховито затишие, мига преди нещата да се променят.
Елша се пробуди. Лежеше на земята и усещаше дълбините й под себе си. Над него грееха ярките звезди, звездите на лятото, движеха се от лист на лист с диханието на вятъра, движеха се от изток на запад с бавното въртене на света. Погледа ги още малко и ги остави.