Техану го чакаше на хълма.
— Какво трябва да направим, Хара? — попита го тя.
— Трябва да закърпим света — каза той. И се усмихна, защото най-сетне на сърцето му бе олекнало. — Трябва да съборим стената.
— Те могат ли да ни помогнат? — попита тя, защото мъртвите се сбираха и чакаха в тъмното, безчетни като трева или пясък, или звезди, вече притихнали — огромен, сумрачен бряг от души.
— Не — отвърна той. — Но други — може би. — Тръгна надолу по хълма към стената. Тук тя беше висока малко над кръста му. Хвана един от камъните на най-горния ред и се опита да го помръдне. Беше закрепен здраво, или пък беше по-тежък, отколкото се полагаше за камък; не можеше да го повдигне, не можеше да го раздвижи дори.
Техану пристъпи до него.
— Помогни ми — каза й той. Тя сложи ръце на камъка, човешката ръка и изгорелия нокът на птица, стисна го колкото можа и дръпна. Камъкът леко помръдна, после — малко повече.
— Бутни го! — каза тя и двамата го избутаха с усилие; той изтрополя и тупна тежко от другата страна на зида.
Следващият камък беше по-малък; заедно успяха да го повдигнат и да го откъртят. Пуснаха го да падне в прахта отсам стената.
Тогава земята под петите им глухо изтътна. Малките камъчета в стената се разклатиха и се зарониха. И с дълга въздишка тълпите мъртъвци запристъпваха към стената.
Пазителят на шарките изведнъж стана и се заслуша. Из поляната се разлетяха на вихрушки листа, дърветата на Дъбравата се запревиваха и затрепериха като при силен вятър, но вятър нямаше.
— Вече се променя — каза той, остави ги и закрачи в мрака под дърветата.
Призовникът, Вратарят и Сепел станаха и тръгнаха след него, бързо и мълчаливо. Комарджията и Оникс ги последваха, малко по-бавно.
Лебанен стана; направи няколко крачки след другите, поколеба се, после забърза през поляната към ниската къща от камък и чимове.
— Ириан — каза, превил гръб на тъмния праг. — Ириан, ще ме вземеш ли със себе си?
Тя излезе от къщата; усмихваше се, озарена сякаш от огнена светлина.
— Е, хайде. Ела, бързо — каза тя и хвана ръката му. Дланта й пареше като нажежен въглен, щом го понесе нагоре, към другия вятър.
След малко Сесеракх излезе от къщата на звездната светлина, а след нея дойде и Тенар. Двете се огледаха. Цареше пълен покой; дърветата отново се бяха смирили.
— Всички са заминали — прошепна Сесеракх. — По Драконовия път.
Пристъпи напред и се взря в тъмното.
— Какво ще правим, Тенар?
— Ще пазим къщата — отвърна Тенар.
— О! — прошепна Сесеракх и се смъкна на колене. Беше видяла Лебанен, легнал по очи в тревата близо до прага. — Не е мъртъв… мисля… О, мой скъпи кралю, не си отивай, не умирай!
— Той е с тях. Остани с него. Стопли го. Пази къщата, Сесеракх — каза Тенар.
Отиде при лежащия Елша, с обърнати към звездите, невиждащи очи. Приседна до него, сложи длан на ръката му. И зачака.
Елша едва успя да размърда поредния камък, но до него беше Призовникът, изгърбен, подпря рамо, натисна и каза:
— Давай! — Двамата го избутаха, докато се претърколи и тупна със същия тежък тътен от другата страна на стената.
Другите вече бяха с него и Техану, изтръгваха камъните, хвърляха ги долу край стената. За миг Елша видя как дланите му хвърлиха сенки от някакво червено сияние. Орм Ириан, така, както я беше видял първия път, огромен дракон, беше изпуснала огнения си дъх, докато се мъчеше да откърти една канара от най-долния ред камъни, забита дълбоко в земята. Ноктите й хвърляха искри, бодливият й гръб се бе извил на дъга, и скалата се откърти и се затъркаля с грохот, отваряйки голям пролом в зида.
От сенките отвъд стената се надигна тих, необятен шепот, като морски прибой в скалист бряг. Тъмната им грамада се понесе към стената. Но Елша вдигна очи и видя, че вече не е тъмно. Светлина се движеше в онова небе, където звездите бяха неподвижни, бързо припламващи искри, далече в тъмата на запад.
— Калесин!
Беше гласът на Техану. Той я погледна. Взираше се нагоре, на запад.
Тя вдигна ръце. Огън пробяга по дланите й, по ръцете и в косата й, по лицето и тялото, лумна в огромни криле над главата й и я надигна във въздуха — същество от пламък, огнено и красиво.
Тя извика силно — ясен, безсловесен вик. Полетя нависоко, устремно, бързо, нагоре и нагоре в небето, където светлината се усилваше и бял вятър бе заличил безсмислените звезди.
Сред тълпите от мъртъвци тук-там, също като нея, политаха нагоре огнени дракони, яхнали вятъра.