— На Роук никога не е просто.
— Не е.
Отпиха мълчаливо от червеното вино.
— Кажи ми за Пазителя на шарките.
Тя се усмихна.
— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.
— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?
— Той последва Елша.
— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.
— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…
— И Техану.
Мълчание.
— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.
Мълчание.
— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.
— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо:
— Пазителят на шарките вярва, че Ириан ще дойде в Дъбравата, ако я повика.
Гед не отвърна нищо. Чак след известно време каза:
— Погледни нататък, Тенар.
Тя проследи погледа му, към далечната тъма, над западното море.
— Ако дойде, ще дойде оттам — каза той. — А ако не дойде, значи е там.
Тя кимна.
— Знам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Лебанен ми изпя една песен, на кораба, на връщане за Хавнър. — Не можеше да пее, само прошепна думите: — „Бъди свободна, моя радост…“
Той извърна очи: над горите, към планината, към смрачаващите се висини.
— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво прави, докато ме нямаше?
— Пазех къщата.
— В гората ходи ли?
— Още не.