Елша не попитал кои са тези, дето не можел да ги вкара със себе си. Знаел го. През всичките изминали нощи почти не бил спал, вкопчвал се отчаяно в съня и се будел в ужас, задрямвал понякога денем, виждал сухата трева, спускаща се надолу през огряната от слънцето корабна палуба, каменната стена пряко морските вълни. А щом се събуждал, сънят оставал в него, с него и около него — забулен, и той винаги чувал — смътно и през всичките шумове на вятъра и морето — гласовете, викащи името му. Вече не знаел буден ли е, или заспал. Бил полудял от болка, страх и умора.
— Задръжте ги отвън — примолил се той, — и ме пуснете, милост имайте, пуснете ме вътре!
— Изчакай тук — рекъл му мъжът, също тъй кротко като преди. — Има пейка. — Посочил му я. И затворил вратата.
Елша отишъл и седнал на каменната скамейка. Това го помнеше, както и че някакви момчета, около петнайсетгодишни, минали покрай него и го изгледали с любопитство, преди да минат през същата врата, но от онова, което станало после, помнеше само откъслеци.
Вратарят се върнал с един младеж, с тоягата и наметалото на магьосник на Роук. Сетне Елша се озовал в някаква стая, за която разбрал, че е в къща за гости. Там дошъл Повелителят Призовник и се опитал да поговори с него. Но Елша вече не можел да говори. Между съня и будността, между огряната от слънцето стая и здрача на сивия хълм, между гласа на говорещия му Призовник и онези гласове, които го викали през стената, не можел да мисли, нито да се движи в живия свят. Но в сумрачния свят, където го зовели гласовете, сторило му се, че ще е лесно да направи онези няколко стъпки до стената и да се остави протягащите се ръце да го хванат и задържат. Помислил си, ако е един от тях, да им се остави тогава и да се свърши.
И както помнеше, тогава светлата стая съвсем изчезнала и той се намирал на сивия хълм. Но с него стоял Призовникът на Роук: едър, плещест, мургав мъж с грамаден жезъл от тисово дърво, който блещукал в сумрака.
Гласовете били заглъхнали. Хората, стълпилите се зад стената човешки фигури, ги нямало. Успял да чуе само някакво далечно шумолене и някакви хлипове, докато се спускали надолу в мрака, отдалечавали се.
Призовникът пристъпил до стената и опрял ръце на нея.
Тук-там камъните се били разхлабили. Няколко били паднали и лежали в сухата трева. Елша почувствал, че трябва да ги вдигне и да ги върне на мястото им, да закърпи стената, но не го направил.
Призовникът се обърнал към него и попитал:
— Кой те доведе тук?
— Жена ми, Меври.
— Призови я тук.
Елша онемял. Най-сетне успял да отвори уста, но изрекъл не истинското име на жена си, а прозвището й, името, с което я наричал приживе. Казал го високо.
— Лилия…
Звукът бил не като бяло цвете, а като камъче, изтъркаляло се в прахта.
Последвала тишина. Малки, неподвижни звезди светели в черното небе. Елша никога дотогава не бил поглеждал към небето на това място. Не можал да познае звездите.
— Меври! — казал Призовникът и плътният му, дълбок глас изредил няколко слова от Древната реч. Елша усетил как дъхът му излязъл и едва можел да стои на крака. Но никакъв шум не последвал по дългия полегат склон, водещ към непрогледната, безформена тъма.
После имало някакво движение, нещо по-леко, изкачвало се бавно по хълма, бавно се приближавало. Елша поклатил глава, с боязън и копнеж, и промълвил:
— О, скъпа моя, любов моя.
Ала фигурата, която се приближила, била твърде дребна, за да е Лилия. Видял, че е някакво дете, около дванадесетгодишно, но дали било момиче, или момче — не можал да разбере. То не обърнало внимание нито на него, нито на Призовника, и дори не погледнало над стената, а седнало точно под нея. Когато Елша пристъпил до стената и надникнал, видял, че детето тегли и дърпа камъните, и се мъчи да разхлаби ту един, ту друг.
Призовникът зашепнал на Древната реч. Детето погледнало безразлично нагоре и продължило да дърпа камъните с малките си пръстчета, в които сякаш нямало капка сила.
Толкова ужасно било, че Елша извърнал глава; опитал се само да се обърне, а след това не можеше да си спомни нищо, докато не се събудил в слънчевата стая, в леглото, немощен, със замаяна глава и премръзнал.
Някакви хора се грижели за него: сдържаната усмихната жена, която поддържала къщата за гости, и един тъмнокож набит стар мъж, когото Вратарят довел. Елша го взел за някой знахар-заклинател. Чак след като го видял с тоягата му от маслиново дърво, разбрал, че това е Билкарят, Повелителят на знахарството в Школата на Роук.
Присъствието му донесло утеха и той успял да дари Елша със сън. Сварил чай и накарал Елша да го изпие, запалил някаква билка, която горяла бавно с миризма като на черната земя под боровете, седнал край постелята му и подхванал протяжна, тиха песен.