Дженифър се отправи към другата страна на улицата и влезе в музея. Малката й кабинка се намираше на горния етаж, до изложбената зала на първия етаж, в едно миниатюрно пространство, където се помещаваха също развален ксерокс и минихладилник. Остави дамската си чанта, след което забеляза жълтокафеникавия плик върху стола си. Името й бе напечатано на него с дебели главни букви. По плика нямаше следи от пощенски марки, нито пишеше от кого е оставен. Нямаше и залепена бележка с предупредителен надпис „внимание“, е каквато обикновено пристигаше почти всеки пакет, изпратен до нея в музея.
Странно.
Пликът беше запечатан с толкова много тиксо, че на Дженифър й отне около трийсет секунди, за да среже горната му част с калпавите си ножици, после изсипа съдържанието му върху бюрото.
Или поне се опита, тъй като пачките стодоларови банкноти в плика не успяха да се промушат през тясната дупка, която беше направила.
— Божичко! — изрече. Бръкна в плика и започна да вади пачките. Една, две… три… четири… пет… шест… общо седем. — Божичко! — повтори. На дъното на плика имаше самотен лист хартия, сгънат веднъж по дължина. Бележка, написана с почерка на съпруга й.
Ще изпратя повече, когато мога. Обичам теб и Уилям. Винаги съм ви обичал и винаги ще ви обичам.
Дженифър пъхна парите в дамската си чанта, сграбчи плика и изтича до гишето за информация пред изложбената зала, където дипломиран студент на име Чад седеше и четеше някакъв учебник.
— Ти ли остави този плик на бюрото ми? — попита Дженифър. Даде всичко от себе си, за да звучи спокойно, но размахваше плика като някой откачен, което едва ли беше в нейна полза.
— Не — отвърна Чад. — Оставих го на стола ти. Човекът, който го донесе, каза, че иска да е сигурен, че ще го видиш.
— Ясно — отвърна Дженифър, — ясно. — Опита се да си поеме въздух. Опита се да почувства пръстите си. Опита се да се концентрира, за да не привлече внимание към себе си. — Мъжът… как изглеждаше?
— Просто някакъв доставчик — обясни Чад и сви рамене. — Чернокож, с прошарена брада.
— Кога?
— Веднага след като ти отиде да обядваш. Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.
— От пилешката салата е — отвърна Дженифър, вече излизаше през двойните врати на музея, за да се върне обратно на Мичиган авеню. Изтича половината разстояние надолу по пресечката, макар да виждаше ясно, че кемперът е изчезнал. Знаеше, че превозното средство няма да е там, знаеше, че съпругът й не седи вътре, знаеше, че мъжът е прошарената брада е просто куриер, но искаше да бъде близо до някого, който е бил близо до Сал. Искаше да каже на мъжа с прошарената брада да предаде на съпруга й, че тя е готова да чака, че ще бъде точно тук и ще го чака, колкото е необходимо… и никога да не изпраща пари, никога повече. Защото тя не ги искаше. Предпочиташе да мизерства, отколкото да вземе още един цент, заплатен с кръвта на друг човек.
„Никога повече — помисли си Дженифър Купъртин, когато се обърна и бавно се отправи обратно към музея, внезапно осъзнала тежестта в дамската си чанта, която се дължеше на седемдесетте хиляди долара и пистолета — след този последен път.“