– Вероятно в пъба. Да идем да видим, искаш ли? – Хвана ме под ръка и ме изведе отново на Гиърсайд Роуд.
– Едно време – обясняваше, докато вървяхме, – а и не толкова отдавна, е било прието да убиеш нещо и да го заровиш под основите на всяка нова къща, за да умилостивиш духовете на земята. Нали знаеш: „Със смъртта на първородния Си син ще тури основите му, и със смъртта на най-младия си син ще постави портите му.“4 Поверие, старо като планините.
Потреперих от цитата.
– В този случай явно използват пилета, защото са модерни и просветени хора. Значи искаш да кажеш, че къщите са нови и нищо не е погребано под тях, затова обитателите поправят пропуска.
– Точно така. – Франк изглеждаше доволен, че съм разбрала, и ме потупа по гърба. – Според викария мнозина от местните смятат, че Войната е била отчасти заради това, че хората са се отвърнали от корените си и не са взели нужните мерки, като например да заровят приношение под основите или да горят рибешки кости в огнището – е, освен кости на треска, разбира се – вметна той, радостно самовглъбен. – Не бива да гориш кости на треска, защото никога няма да уловиш друга. Тях трябва да ги заровиш.
– Ще го имам предвид. Кажи ми какво е нужно, за да не видя никога повече херинга, и ще го сторя тутакси.
Той тръсна глава, потънал в паметта си, в един от онези кратки мигове на академичен захлас, когато губеше връзка със света наоколо в опит да възстанови в пълен вид познанието си от всички източници, минали пред очите му.
– За херинга не знам – рече разсеяно. – За мишки обаче окачваш из къщата средна сълзица. Но от телата в основите идват повечето от местните духове. Нали си виждала Маунтджералд, голямата къща в края на Хай Стрийт? Там има дух, един от работниците по строежа, принесен в жертва. Било е някъде през осемнайсети век, доста скоро всъщност – добави замислено. – Според историята собственикът на дома първо наредил да вдигнат една от стените, после от върха ѝ пуснали камък върху един от работниците – навярно са избрали някой от по-неприятните, – след това го заровили в мазето и достроили къщата. Той и до днес витае из лобното си място, освен в годишнината на смъртта си и четирите Стари дни.
– Стари дни?
– Древните празници – отговори почти рефлексивно той, зареян из записките в ума си. – Хогманай, с други думи – Нова година, Деня на лятното слънцестоене, Белтейн в началото на май и Вси светии. Друидите, бийкърите, ранните пикти, всички са имали празници на слънцето и празници на огъня, доколкото знаем. Така или иначе през тези дни призраците бродят на воля, да помагат или вредят, както решат. – Той потърка брадичка. – Белтейн предстои скоро. Празнува се между пролетното и лятното равноденствие. Внимавай следващия път, когато минаваш покрай гробовете в църковния двор. – Очите му се засмяха и разбрах, че е излязъл от транса си.
Засмях се и аз.
– А има ли някакви прочути местни призраци?
Той сви рамене.
– Не знам. Ще попитаме викария, когато го видим пак, искаш ли?
Всъщност видяхме викария доста скоро след това. Той беше в пъба, заедно с останалите от градчето, и пиеше светла бира в чест на освещаването.
Доста се смути, задето го уловихме да насърчава езически практики, така да се каже, но в крайна сметка отбеляза, че е просто местен обред с историческа стойност, подобно на песента „Носенето на зелено“5 за ирландците.
– Всъщност обичаят е прелюбопитен – довери ни той и въздишайки вътрешно, аз разпознах зова на академичния ум, отчетлив като песента на скорец. Франк незабавно се настани до викария и започна брачният танц на архетипи и паралели между древните суеверия и модерните религии. Свих рамене и си проправих път до бара и обратно, с по едно бренди с газирана вода във всяка ръка.
От опит знаех колко трудно е да откъсна Франк от подобна дискусия, затова просто го хванах за китката, обвих пръстите му около едната чаша и го оставих на мира.
Намерих госпожа Беърд на пейка до прозореца. Споделяше халба горчиво пиво с възрастен мъж, когото ми представи като господин Круук.
– За този мъж ви разправях, госпожо Рандал – рече тя с блеснали от стимулиращия алкохол и компанията очи. – Той познава всякакви растения.
А на мъжа до себе си довери:
– Госпожа Рандал много обича цветенцата. – Круук наклони глава в комбинация от учтивост и глухота. – Слага ги в книги и така нататък.
– Така ли правите? – попита Круук и повдигна гъста бяла вежда. – Аз имам преси, истински, за цветя и подобни неща. Донесе ги племенникът, когато се върна от университета през ваканцията. Не ми даде сърце да му кажа, че не ползвам таквиз работи. Билките трябва да ги увесиш, да знайте, или да ги изсушиш на рамка и да ги туриш в торба или буркан, ама що тъй ще ги мачкате, не знам.