Уокър бе така поразен, че не можеше да повярва на ушите си. Само за секунди Куикнинг ги бе предала напълно. Тя не само разкри онова, за което бяха дошли, но също, че те нямат никакъв особен шанс да го получат. Тя бе признала, че те са всъщност безсилни срещу този каменен дух, че са неспособни да го принудят да изпълни желанията им. Тя ги бе лишила от възможността дори да се опитат да го измамят. Какво си мислеше?
Ул Белк очевидно се питаше същото.
— Значи, аз трябва да ви върна Черния камък на Елфите просто защото вие ме молите да го предам на трима смъртни — на едно момиче, което не притежава магия, на един еднорък, и на един човек със счупен меч…
— Това е необходимо, Ул Белк.
— Аз решавам какво е необходимо в Кралството на Елдуист; аз съм законът и силата, която налага този закон; тук няма право над моето и затова няма по-висша необходимост; кой би се осмелил да ми каже не; никой измежду вас; вие сте незначителни като праха, който преминава покрай моята кожа и потъва в морето…
Той млъкна.
— Черният камък на Елфите е мой…
Куикнинг не отговори този път, но просто продължи да гледа в очите на Каменния крал, прорязани от белези. Масивното тяло на Ул Белк отново се размести, сякаш беше пясъчно, камъкът силно изтрещя.
— Ти…
Той посочи Уокър с пръст.
— Асфинкс е поразил част от тебе. Още мога да усетя миризмата му по тялото ти; и въпреки това си още жив; Друид ли си?
— Не — отвърна Куикнинг на мига. — Той е пратеник на Друидите, изпратен е от тях, за да възстанови Черния камък на Елфите. Неговата Елфическа магия го е спасила от отровата на Асфинск. Той има право на Черния камък на Елфите. Това право му е дадено от Друидите.
— Всички Друиди са мъртви.
Куикнинг нищо не каза, изчакваше Каменният крал да довърши думите си, застанала безстрашно под него. Можеше да бъде смазана само с едно внезапно движение на огромната му ръка. Но това изглежда не я интересуваше. Уокър погледна към Морган, но очите на Планинеца бяха насочени към Ул Белк, поразени от неговата грозота, хипнотизирани от силата, която виждаше в тях. Той се питаше какво да направи сега. Дали изобщо трябваше нещо да прави. Изведнъж отново се запита какво прави тук изобщо.
Тогава Каменният крал отново заговори. Чу се глухото потракване на камъните в тишината.
— Аз съм бил жив винаги и ще живея дълго след като вие се превърнете в прах; бил съм създаден от Логоса и съм надживял всичко, което е имало живот, освен един, и този един ще бъде мъртъв скоро; не давам пукнат грош за света, в който живея, а само за това да запазя своята власт над него — вечния камък; камъкът надживява всички неща, той е неизменен и вечен, и затова е най-близо до съвършенството от всичко сътворено; камъкът ми принадлежи и аз съм архитектът на света такъв, какъвто трябва да бъде; използвам всички средства, за да изпълня тази своя цел; затова и взех Черния камък на Елфите и го направих мой.
Думите му отекнаха под купола и после заглъхнаха в тишината. Сенките бавно започнаха да се смаляват, защото светлината на Уокър постепенно гаснеше и магията го напускаше. Уокър почувства безплодността на техните усилия. Ръката на Морган, която държеше Меча, се бе отпуснала безполезна встрани; какъв смисъл имаше да се опитва да използва метално оръжие срещу нещо толкова древно и неуязвимо като това? Само Куикнинг бе повярвала, че има надежда.
— Друидите бяха нищо в сравнение с мен; опитите им да скрият и да съхранят магията си бяха напълно безсмислени; оставих Асфинкс да им покаже безсмислието на техните усилия; те вярваха в законите на природата и еволюцията, бяха глупави поддръжници на вярата в промяната; умряха и не оставиха и следа; камъкът е единственият елемент от земното тяло, който има трайност, и аз ще живея в този камък завинаги.
— Неизменен — промълви Куикнинг.
— Да.
— Вечен.
— Да.
— Но какво ще стане със завета, който ти е възложен, Ул Белк? Ти си се отказал да бъдеш онова, за което си бил създаден — сила, която да пази равновесието в света?