— Нищо подобно. Отиди и се убеди сам — той посочи цигарата на Морисън. — И без това не харесваш нейния вкус.
— Неее, но…
— В действителност отказването от цигарите промени целия ми живот — сподели Маккан. — Едва ли с всекиго е така, но аз внезапно прозрях истината. Животът ми се преобрази: почувствах се по-добре, сдобрих се с Шерън. Усетих прилив на енергия, работата ми потръгна.
— Е, успя да събудиш любопитството ми. Кажи ми само…
— Съжалявам, Дик, но нямам право да говоря за това — отвърна твърдо Маккан.
— Май си понапълнял?
За миг му се стори, че по лицето на приятеля му пробягна мрачна сянка.
— Да, съвсем малко — все пак успях да сваля излишните килограми. Сега съм горе-долу в нормата. Като ученик бях прекалено слаб.
По високоговорителя съобщиха:
— Пътниците за полет двеста и шест да се явят на изход номер две.
— Трябва да тръгвам — каза Маккан и се изправи. Хвърли върху бара банкнота от пет долара. — Изпий още едно. И си помисли върху онова, което ти казах.
След това се отправи към ескалаторите, като си проправяше път сред навалицата. Морисън взе картичката, изгледа я замислено, после я пъхна в портфейла си и забрави за съществуването й.
Месец по-късно Морисън се намираше в друг бар, когато картичката изпадна от портфейла му. Беше напуснал службата много преди края на работното време с намерението да прекара следобедните часове в пиене. Работата му в агенцията на Мортън не вървеше по мед и масло, всъщност изобщо не вървеше.
Подаде десет долара на бармана, после взе картичката и отново я прочете — 46-та улица, № 237 беше само на две крачки оттук, навън грееше хладно октомврийско слънце, защо пък да не се поразходи и да си направи майтап?
Барманът му върна рестото, той допи чашата си и се запъти към посочения адрес.
Дружество „Отказване с гаранция“ се намираше в нова сграда, месечният наем за която вероятно надхвърляше годишната заплата на Морисън. Съдейки по указателя във фоайето, канцелариите на дружеството заемаха цял етаж, а това означаваше пари, и то в изобилие.
Вратите на асансьора се отвориха, Морисън пристъпи в застлан с дебел килим коридор, който водеше към елегантно обзаведена приемна. Големият прозорец гледаше към улицата, където хората пълзяха като забързани мравки. Трима мъже и една жена седяха на подредените до стената столове и четяха списания. Имаха вид на делови хора. Морисън се приближи до бюрото.
— От един приятел взех това — каза той и подаде картичката на секретарката. — Сигурно го броите за своего рода ваш възпитаник.
Тя се усмихна и постави нов формуляр в пишещата машина.
— Името ви, господине?
— Ричард Морисън.
„Трак — трака — трак.“ Но дори потракването беше приглушено — машината беше IBM.
— Адресът ви?
— Мапъл Лейн, двайсет и девет, Клинтън, Ню Йорк.
— Женен ли сте?
— Да.
— Имате ли деца?
— Едно.
Мисълта за Алвин го накара да се намръщи. Думата „едно“ не беше съвсем точна, по-скоро би трябвало да каже „половин“. Синът му беше умствено недоразвит и живееше в специален пансион в Ню Джърси.
— Кой ви препоръча нашата клиника, мистър Морисън?
— Джеймс Маккан, стар приятел от ученическите години.
— Прекрасно. Седнете, ако обичате. Днес програмата ни е страшно натоварена.
— С удоволствие.
Морисън се настани между жената, облечена в елегантен син костюм, и младеж с модни бакенбарди, издокаран със сако в десен „рибена кост“, който имаше вид на директор. Извади цигарите си, огледа се, но не видя пепелник.
Прибра пакета — можеше да издържи още няколко минути. Щеше да потърпи фокусите им още малко и да запали цигара на излизане. Дори щеше да изтръска пепелта върху бежовия килим, ако го накарат да чака прекалено дълго. Взе списание „Таим“ и го запрелиства.
Повикаха го петнайсет минути по-късно, след жената със синия костюм. Привикналите му към никотина сетива жадуваха за цигара. Някакъв човек, който дойде след него, извади табакера, отвори я, видя, че няма пепелници и я прибра с гузен вид, както се стори на Морисън. Това го накара да се почувства горд.
Най-сетне секретарката го удостои с лъчезарна усмивка.
— Заповядайте, мистър Морисън.
Морисън отвори вратата зад бюрото й и се озова в коридор без прозорци. Посрещна го пълен човек с побеляла коса, която приличаше на перука. Той се усмихна приветливо, стисна ръката му и каза:
— Последвайте ме, мистър Морисън.
Преведе го покрай редица затворени врати без табелки, после отключи една по средата. Влязоха в оскъдно обзаведена стая, чиито стени бяха облицовани с надупчен бял корк. Вътре имаше само едно бюро, с по един стол пред и зад него. На стената зад бюрото се виждаше отвор, подобен на продълговато прозорче, закрит с къса зелена завеска. На стената вляво от Морисън висеше картина. На нея бе изобразен висок мъж с посребрена коса, стиснал някакъв свитък. Лицето му изглеждаше познато.