Защото всяка стъпка надолу ги отдалечаваше с милиард мили от живота и топлите легла, от уютната светлина на свещите, от майчиния глас, лулата на татко и покашлянето му в нощта, което ви даваше сигурността, че той е там някъде в мрака, жив и обръщащ се в съня си и готов да смаже с юмрук всяко нещо, ако това се наложи.
След всяка стъпка надолу те най-после се оказаха в основата на стълбите и надникнаха в дългата пещера, в дългия коридор.
Всички хора там бяха съвсем притихнали.
Притихнали от много отдавна.
Някои от тридесет години.
Някои мълчаха от четиридесет.
Някои бяха съвсем безмълвни от седемдесет.
— Ето ги — каза Том.
— Мумиите? — прошепна някой.
— Мумиите.
В дълга редица до стените. Петдесет мумии до дясната стена. Петдесет до лявата. И четири, които чакаха в мрака в далечния ъгъл. Сто и четири мумии, сухи като прах, по-самотни от момчетата, по-самотни, отколкото момчетата биха били въобще някога в живота си; изоставени тук, смъкнати долу, далече от кучешкия лай, от светулките и нежните песни на мъже и китари в нощта.
— О, момчета — каза Том. — Всички тези нещастници. Слушал съм за тях.
— Какво?
— Близките им не могли да платят данъка за гробовете, затова гробарят ги изровил и ги сложил тук долу. Земята тук е толкова суха, че ги е превърнала в мумии. Погледнете, вижте как са облечени.
Момчетата забелязаха, че някои от тези отдавнашни хора са облечени като фермери, други — като селянки или като бизнесмени в стари тъмни костюми, а един дори като тореадор в прашния си костюм от пайети. Под дрехите всички обаче представляваха тънка кожа и кости, паяжина и прах, който се посипваше през ребрата им, ако кихнете или ги докоснете.
— Какво е това?
— Кое, кое?
— Ш-ш-т!
Всички наостриха слух. Втренчиха се в дългия свод.
Всички мумии ги гледаха с празни очи. Всички мумии чакаха с празни ръце.
Някой хлипаше в далечния ъгъл на дългия тъмен коридор.
— А-а-а — чуха звук.
— О-о-о — чуха плач.
— Е-е-е — достигна до тях хлипането на слабия глас.
— Това е… ами да, Пип! Чувал съм го да плаче само веднъж, но това е той. Пипкин. Затворен в тази катакомба.
Момчетата се загледаха.
И на сто фута, сгушена в един ъгъл, уловена в най-далечния край на катакомбата, видяха малка фигура, която… мърдаше. Раменете й потръпваха. Главата й бе наведена и покрита от треперещи ръце. А под ръцете устата хлипаше от страх.
— Пипкин? …
Плачът престана.
— Ти ли си? — прошепна Том.
Дълга пауза, тръпнещо поемане на дъх и после:
— … да.
— Пип, за бога, какво правиш там?
— Не знам?
— Защо не излезеш?
— Не… не мога. Страх ме е!
— Но? Пип, ако останеш там… Том замълча.
Пип, помисли си той, ако останеш там, това ще бъде завинаги. При цялата тази тишина и самотниците. В тяхната дълга редица, а туристите ще идват да те гледат и ще си купуват билети, за да те гледат още. Ти…
— Пип! — каза Ралф зад маската си. — Ти трябва да излезеш оттам.
— Не мога — захълца Пип. — Те няма да ме пуснат.
— Те?
Но момчетата знаеха, че той има пред вид дългата редица от мумии. За да излезе оттам, той трябваше да мине по коридора на изтезанията между кошмарите, мистериите, страшилищата, ужасите и привиденията.
— Те не могат да те спрат, Пип.
— О, не, могат — каза Пип.
— … могат… — каза ехото от дъното на катакомбата.
— Страх ме е да изляза.
— А нас… — каза Ралф.
„Ни е страх да влезем“ — помислиха си всички.
— Може би ако изберем някой по-храбър… — каза Том и млъкна.
Защото Пипкин заплака отново, а мумиите чакаха и нощта бе така тъмна в дългата гробница, че ако пристъпехте, щяхте веднага да потънете в пода и никога повече нямаше да мръднете оттам. Подът щеше да стегне глезените ви с мраморна кост и да ви държи така, докато пронизващият студ ви превърне завинаги в статуя от сух прах.
— Може би ако тръгнем вкупом, всички наведнъж… — каза Ралф.
И те се опитаха да помръднат.